Джордж Бийби, сп. „Тайм“
Джордж Бийби е директор на стратегическата програма в Института за отговорна държавна политика Куинси. Той е бивш директор на аналитичния отдел за Русия в ЦРУ и автор на книгата „Руският капан: Как нашата тайна война с Русия може да доведе до ядрена катастрофа – The Russia Trap: How Our Shadow War with Russia Could Spiral into Nuclear Catastroph“.
Ако съдим по редакционните страници и настроенията на Капитолийския хълм, които оформят и отразяват възприятията на Вашингтон за света, пророчествата, които алармират за риска от пряк военен конфликт между САЩ и Русия заради Украйна, се оказаха грешни. Въпреки многобройните руски предупреждения и дрънкане с ядрено оръжие, Съединените щати успяха да доставят модерни артилерийски системи, танкове, бойни самолети и ракети с голям обсег на Украйна без съществено отмъщение от страна на Русия.
За хора на ястребите във Вашингтон ползите от предоставянето на все повече смъртоносносни оръжия на Украйна надвишават опасностите от провокирането на пряка руска атака срещу Запада. Те настояват САЩ да не позволяват страховете от малко вероятен Армагедон да блокират така необходимата помощ за отбраната на Украйна, особено сега, когато инерцията на бойното поле е на страната на Русия.
Оттук и неотдавнашното решение на Белия дом да даде зелена светлина на използването на американски оръжия от Украйна за нанасяне на удари по международно призната руска територия и докладваните обсъждания относно разполагането на американски военни наемници на място в Украйна.
Има няколко проблема с това съждение. Първият е, че третира червените линии на Русия – граници, които, ако бъдат прекрачени, ще провокират отмъщение срещу САЩ или НАТО – по-скоро като фиксирани, отколкото подвижни. Всъщност къде точно минават те зависи от един човек, Владимир Путин. Неговите преценки за това какво Русия може да толерира могат да варират според възприятията му за динамиката на бойното поле, намеренията на Запада, настроенията в Русия и вероятните реакции в останалия свят.
Вярно е, че Путин се поколеба да удари директно Запада в отговор на неговата военна помощ за Украйна. Но това, с което Путин може да живее днес, утре може да се превърне в повод за война. Светът ще разбере къде всъщност са начертани червените му линии едва след като те бъдат пресечени и САЩ се изправят пред необходимостта да отговорят на руското отмъщение.
Вторият проблем е, че като се фокусира тясно върху това как Москва може да реагира на всяка отделна част от американската помощ за Украйна, този подход подценява кумулативното въздействие върху Путин и изчисленията на Кремъл. Руските експерти са убедени, че в САЩ са загубили страха си от ядрена война, страх, който беше основополагащ за стабилността през по-голямата част от Студената война, когато разубеди и двете суперсили да предприемат действия, които биха могли да застрашат основните интереси на другата.
Ключов въпрос, който сега се обсъжда в руския външнополитически елит, е как да се възстанови страхът на Америка от ядрена ескалация, като същевременно се избегне пряк военен сблъсък, който може да излезе извън контрол. Някои московски хардлайнери се застъпват за използването на тактически ядрени оръжия срещу военновременни цели, за да шокират Запада до степен на изтрезняване.
По-умерени експерти подхвърлиха идеята за демонстрационен тест на ядрена бомба, надявайки се, че телевизионните изображения на характерния гъбен облак ще събудят западната общественост за опасностите от военна конфронтация. Други призовават за удар по сателит на САЩ, участващ в предоставянето на информация за насочване на украинските удари, или за сваляне на американски разузнавателен дрон Global Hawk над Черно море. Всяка една от тези стъпки може да доведе до тревожна криза между Вашингтон и Москва.
В основата на тези вътрешни руски дебати е широко разпространеният консенсус, че ако Кремъл скоро не начертае твърда линия, САЩ и техните съюзници от НАТО само ще добавят по-мощни оръжия към арсенала на Украйна, което в крайна сметка заплашва способността на Москва да открива и да реагира на удари срещу ядрените си сили. Дори само усещането за нарастваща намеса на Запада в Украйна може да провокира опасна руска реакция.
Тези опасения несъмнено изиграха роля в решението на Путин да посети Северна Корея и да възроди договора за взаимна отбрана, който беше в сила от 1962 г. до разпадането на Съветския съюз.
„Те доставят оръжия на Украйна, като казват: Ние не ги контролираме, така че начинът, по който Украйна ги използва, не е наша работа. Защо да не да заемем същата позиция и да кажем, че доставяме нещо на някого, но нямаме контрол върху това, което се случва след това? Нека помислят за това“, коментира Путин пред журналисти след визитата в Пхенян.
Миналата седмица, след украински удар с американски касетъчни боеприпаси по кримското пристанище Севастопол, който уби най-малко петима руски плажуващи (сред тях и деца, бел. ред.) и рани повече от 100, руски официални лица настояха, че подобна атака е възможна само със сателитно насочване от САЩ в помощ на Украйна.
Министерството на външните работи извика американския посланик в Москва, за да повдигне официално обвинение, че САЩ „са станали страна в конфликта“, като обеща, че „определено ще последват ответни мерки“.
А говорителят на Кремъл обяви, че „участието на Съединените щати, прякото участие, в резултат на което са убити руски цивилни, не може да остане без последствия“.
Дали руснаците блъфират или се приближават до момент, в който се страхуват, че последствията от липсата на твърда линия надвишават опасностите от ускоряване на пряка военна конфронтация? Да се твърди, че не можем да знаем и следователно трябва да продължим с разполагането на американски военни или френски инструктори в Украйна, докато действията на руснаците съвпаднат с техните войнствени думи, означава да пренебрегнем съвсем реалните проблеми, с които бихме се сблъскали при управлението на двустранна криза.
За разлика от 1962 г., когато президентът Джон Ф. Кенеди и неговият руски колега Никита Хрушчов прочуто се сблъскаха по време на кубинската ракетна криза, нито Вашингтон, нито Москва са в добра позиция да се справят с подобна тревожна перспектива днес.
По това време съветският посланик беше редовен гост в Овалния кабинет и можеше да води обратен диалог с Боби Кенеди извън погледа на интернет детективите и кабелната телевизия. Днес руският посланик във Вашингтон е строго наблюдаван парий. Кризисната дипломация би изисквала интензивна ангажираност между надменния Путин и застаряващия Байдън, вече обременен с овладяването на кризата в Газа и провеждането на предизборна кампания, чиято динамика обезсърчава всяко търсене на компромис с Русия.
Нивата на взаимно недоверие между САЩ и Русия излязоха извън рамките. При тези обстоятелства грешките и погрешното схващане могат да се окажат фатални дори ако — както е вероятно — нито една от страните да не желае конфронтация.
Ключовите моменти в историята често стават ясни само в ретроспективен план, след като поредица от събития доведат до окончателен резултат.
Разпознаването на такива повратни точки, докато събитията са в движение и ние все още имаме някаква способност да повлияем на техния ход, може да бъде адски трудно. Може би днес вървим, препъвайки се, именно към такъв момент.
Източник: Epicenter.bg
