Не, монархията не е в криза. Не, принцовете не са кавгаджии. Не, херцогът и херцогинята на Съсекс няма да бъдат бедстващи, а само ужасно богати. Не, те няма да останат незащитени. С две думи, събитията от последните няколко дни, немислими за всяка друга демокрация, наистина нямат значение.
Да погледнем от другата страна. Нацията е на тръни или поне нейните средства за масова информация са. Корпусът на кралската преса е на път да бъде лишен от любимия си стереотип; младият принц, който тръгва на война, как той се жени за красива жена и как „разклаща монархията откъм нейните основи“. Но стереотипите винаги избледняват. И британската монархия се справи доста по-лошо с това.
Това, което се случва с принц Хари и Меган, е това, което се е случило в семейните фирми през вековете. Всичко върви плавно, докато това не се случи, докато някой младши член не разстрои останалите и не излезе извън границите. Защото същността на фирмата опира до наследствеността и нищо друго, и тази същност може да изглежда застрашена. А кръвта вода не става.
При тези обстоятелства семейните фирми реагират точно така, както и кралското семейство отговори на срещата на върха в Сандрингам тези дни. Каляските се въртят в кръг, възрастните хора влизат в една свита и обикновено на страдащия се отрежда някакво ужасно възмездие и акт на отхвърляне. Това не е „Игра на тронове“. Това е „Кръстникът“. Не можеш да си наполовина в „семейството“, а щом си навън, момче, ти си аут.
Това, което със сигурност не можете да направите, е да накарате пиар консултантите да изложат новата концепция за прогресивната, благотворителна, но комерсиално финансирана монархия, което няма отношение към съществуването на един от тях. Или поне не може да го направи сам и да не очаква семейна експлозия. Ето защо семейните фирми рядко оцеляват след две поколения.
Сигурен съм, че пред Съсекс има проспериращо, и дори все по-натруфено бъдеще пред него. Това, което би трябвало те да планират, е момента, в който тяхната връзка се прехвърли от влюбени птички към брачната корпоративна стратегия. Те не се нуждаят от притеснения. Те са знаменитости. Дори ако позлатата започне да се изтънява в предградията на Торонто или на плажовете на Малибу, те ще печелят силно. Разбира се, те ще се нуждаят от защита, но след време ще я изплатят, както правят всички известни личности.
За британската монархия има малко уроци по този въпрос. Остава мистиката, вградена в образа на монарха, който наистина не е податлив на „прогресизъм“ или някаква неясна широка църковна концепция. Очевидно е, че тя трябва да е по-стройна. Но ако някои характеристики са приложими за нея, това е, че тя изобщо не може да има „тема“ или конкретен „характер“.
Монархията оцелява, защото тя не е значима, не е влиятелна, дори няма дефиниция. Точно там е идеалното въплъщение на държавата в човешка форма. Да се спори за нейната същност или да й се приписва каквато и да е персонализация означава всичко ще бъде изложено на риск.
