ДЪЛЪГ И СКУЧЕН СТАТУС С ФАКТИ И ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ХОРА С МОЗЪК. ОТМИНАВАЙ.
Хайде да се опитаме да си обясним основните контури на съвременната световна геополитика, като разгледаме някои от официално публикуваните ключови стратегически анализи и документи на американската военна доктрина.
Казано съвсем простичко – колкото и да е забавна опорката, че Тръмп е агент Краснов, който пие урина от руски проститутки и е вербуван от КГБ още преди 40 години, тя е само и единствено това – пропагандна опорка, предназначена за по-глупавите сред нас. А реалността, разкрита в американските военни стратегически анализи е, че за последните 30 години американската стратегическа доктрина Two Major Regional Conflicts от 1993 година вече е редуцирана до „приоритизиране на заплахите“ от 2022 година. Или още по-простичко казано, според американските военни анализатори, поради обективни икономически и финансови причини, способността на САЩ да водят повече от една война е силно намаляла.
Ще напомня, че четенето на сериозни анализи (не, нямам предвид фуража за овце в грантовите медии) е доста полезно. Като започнем от основополагащия последен труд на Бжежински с многозначителното заглавие Strategic Vision: America and the Crisis of Global Power, та до авторитетни учени и анализатори като Joseph Nye („Is the American Century Over?“ 2015), Paul Kennedy (The Rise and Fall of the Great Powers, 1987), Fareed Zakaria (The Post-American World, 2008, актуализирана 2011), John Mearsheimer (The Tragedy of Great Power Politics, 2001 и The Great Delusion, 2018). И разбира се, официално публикуваните анализи на американската администрация.
Какво казват анализите? Че се намираме в исторически период, в който влиянието на САЩ намалява поради задълбочаващи се вътрешни проблеми (икономически, политически, социални), както и утвърждаването на нови сили като Китай и Индия, а светът се движи към многополюсен ред, при който нито една държава няма да има пълна доминация. Анализаторите разглеждат тази нова геополитическа, и по същество историческа реалност, не само като временен спад на американската мощ, а в контекста на много по-широк исторически процес – края на Западната доминация, която свързват с периода, започнал с Великите географски открития през XV и XVI век.
Нека погледнем еволюцията на американската стратегическа доктрина в последните няколко десетилетия през официално публикуваните документи:
След края на Студената война, когато САЩ се утвърждават като единствена суперсила, е приета доктрината Two Major Regional Conflicts, MRC. Тя предполага, че американските въоръжени сили трябва да са способни да водят ДВЕ големи регионални войни едновременно – например една в Близкия изток (като първата война в Персийския залив, 1991) и друга в Азия (потенциално срещу Северна Корея). Тази доктрина е официално заложена в стратегическите документи от 90-те години, като Националната военна стратегия („Bottom-Up Review“ BUR, 1993).
След атаките от 11 септември 2001 г. и войните в Афганистан и Ирак, САЩ постепенно се отдалечават от доктрината Two Major Regional Conflicts. През 2012 г., по време на администрацията на Обама, Пентагонът приема нова стратегия – Sustaining U.S. Global Leadership: Priorities for 21st Century Defense, известна като „една война плюс“ (One War Plus). Тя предвижда възможността САЩ да водят САМО ЕДНА голяма война (например срещу държава като Иран), докато поддържат по-малки операции за сдържане на други места (например срещу терористични групи или за защита на съюзници).
Последната американска стратегическа доктрина, отразена в Националната отбранителна стратегия (NDS) от 2022 г. (т.е. приета при президента Байдън), се фокусира върху „приоритизиране на заплахите“. Китай е определен като основен дългосрочен конкурент, Русия като непосредствена заплаха, а други региони (Близкият изток, Африка) – за вторични. Това означава, че САЩ трябва да концентрират ресурсите си върху ЕДИН основен стратегически театър (вероятно Индо-Тихоокеанския регион срещу Китай), докато поддържат минимална ангажираност другаде.
Политиката на настоящата американска администрация се явява напълно естествено продължение на описания дотук стратегически „даунгрейд”. Тръмп и неговите хора се сблъскват с напълно обективни ограничения от икономически и геополитически характер, които ги принуждават да изберат само едно стратегическо направление за външната политика на САЩ. И всички знаем кое е то – Китай.
Не, любими мои шушляци и конспиролози, живеещи все още в 90-те години на миналия век – Тръмп не е руски шпионин. Той се опитва да спаси страната си и да намери мястото ѝ в новия свят, като успоредно демонтира наложения глобалистки ред и неговите 3 свещени кита: зелените политики, отворените врати за нелегални мигранти и лудостта на свободно избираемия пол. Съединените щати вече не са в състояние да водят войните на глобалистите, за които Европа се превърна в последно убежище. По същата причина Тръмп търси мирно разрешение и на конфликта с Иран, въпреки недоволството на Нетаняху. САЩ са пренапрегнати и не могат да си позволят да затънат в Украйна и Близкия изток, когато им предстои борба с Китай, а собствената им страна се нуждае от дълбоки икономически и политически реформи. Ето защо, не е изненадващо, когато чуваме Марко Рубио да казва: „На планетата се случват някои ужасяващи неща. Америка не може да реши всяко едно от тях. Това, върху което трябва да се съсредоточим, е да дадем приоритет на външната си политика в областите, които са в наш национален интерес.”
А искате ли да чуете как Harvard Kennedy School коментира войната в Украйна? „Западните сили заложиха либералния световен ред на изхода от тази война. Да се договори мир при руските условия днес би било лошо, но да се заложи на слабо вероятно подобрение на условията на бойното поле и да се загуби, би било много по-лошо.”
И така – Тръмп е изправен пред два сценария – лош и много лош, във война, която не счита за своя, и чийто ход би могъл да бъде обърнат само чрез пряка военна интервенция, т.е. чрез потенциален ядрен конфликт. Хайде, кажете ми доколко рационален би бил подобен избор.
Казано накратко – надписът отдавна е на стената, но очевидно са малко хората, които могат да го прочетат. Външната политика на администрацията на Тръмп е диктувана от безмилостните закони на обективните исторически процеси. А за идеологически увредените сред нас остава надеждата, че 720-ият пакт със санкции най-сетне ще повали Мордор, че квиченето по социалните мрежи и нанасянето на величествени поражения на ватенките във Фейсбук може да промени ситуацията на фронта и, разбира се, утехата, че Тръмп е руски шпионин. По-глупавите сред нас са легион и с кеф попиват всяка малоумна опорка.
Автор Ирини Зикидис, фейсбук
