– Отче, какви са наблюденията ви от този Великден – станаха ли българите по-вярващи?
– Вярата няма как да се измери. Няма уред за измерване на вярата. Вярата е нещо, което се придобива, това е процес. Вярата е усещане на цялото същество, на душата, на сърцето. Всичко, което човекът с трепет приема от Господа. Но за да имаме вяра, ние първо трябва да заобичаме Господ Исус Христос. След това, за да изпълним вярата ние трябва да ценим словото Божие, да изпълняваме неговите заповеди…Но вярата е процес, както казах, т.е. има периоди, в които човек усеща по-близо до себе си и вътре в себе си Господа, а има периоди, когато се отдалечава.
Тези празници сега по някакъв начин ни доближават повече до Господ Исус Христос, повече като че ли ние се доближаваме до него и е нужно да преживяваме всички тези събития, които са се случили, за да може така да укрепваме вярата си. И ако следваме непрестанно през живота си всичко, което ни се дава като църковен календар, като празници, ако ги изживеем, ако предварително се подготвяме с поста, с молитвата, след това присъстваме на богослуженията, ние неминуемо така ще имаме и по-силна вяра. То е възпитание.
– Не ви ли се струва, че по време на тези църковни празници българите по-скоро изпълняват някакъв ритуал без да вникват в смисъла?
– Много е особено, че така обобщаваме някак си – българите. Когато отидем в църквата, там има стотици или както е по празниците, хиляди българи. Всеки един идва със своето търсене. Да, ако някой стои отвън и гледа, наистина ще си каже – те идват само да се поклонят, да целунат иконата, да вземат огънче. Има го този момент, разбира се, някои хора сигурно изпълняват това чисто ритуално. Не е хубаво това нещо, разбира се. Това не е някакво шаманство или някаква магия, която трябва да се извърши. Затова ние трябва да възпитаваме вярата, т.е. по-често да ходим в църквата, да присъстваме на неделните богослужения, да общуваме със свещеника си, да се учим да четем литература. И оттук вече с разбирането, с осмислянето на събитията, те ще станат за нас преживяване, съпреживяване с вярата в Христос.
– Точно това прави впечатление, че по празниците има страшно много хора в църквата. Но като минат празниците тези хора пак стават същите – лоши, алчни, завистливи…
– Така е….
– …И ако всичките тези хора живеех според словото Божие, според това, на което Бог учи, то нашата държава щеше да бъде идеална…
– Абсолютно. И не само държава, щяхме да сме създали Царството Божие….Много е тежко, защото сме си хора със своите слабости. Не може да искаме от всеки да изпълнява всичко така, както е казано. Това просто е невъзможно, много е трудно. Всеки има някаква степен на достигане на определена зрялост. И затова имаме нужда по-често да ходим на църква. Но проблемът е в друго. Хората са притиснати от ежедневието си. Много от тях трудно свързват двата края. Много е трудно за хората при тази атака отвсякъде на сетивата им с телевизии, с интернет, с радио да се съсредоточат само в духовната потребност, във вярата. И затова, когато свърши литургията, когато кажем „Христос възкресе” в полунощ и като обявим възкресението и се върнем в храма за нощната литургия, от хилядното множество, което е било преди остават много малко, тези, които са наистина верните. „Малкото стадо”, както казва Господ Исус Христос. Те знаят защо остават – за да бъдем с Христос, да се причестим с Христос. Наистина е малко тъжно така като гледаме..както се казва в един виц: „Абе, като отида на църква, все ми дават върба…”. Т.е. човекът ходи само на празника…Но така е, за жалост, такива сме.
– Това имах предвид, че на следващия ден след празника лошотията пак се връща в хората.
– Така е. За съжаление, пак се потапяме в битовите, ежедневни неща. Но ако през тези празнични дни ние поне мъничко сме усетили и сме се вслушали в четивата, в гласа на свещеника, ако малко по малко всеки ден напредваме, с всяка изминала година ще има подобрение, ще има поправяне. И аз си мисля, че хората, които ходят на църква, усещат това. Много е важно и отношението на свещеника към хората, той непрестанно трябва да ги призовава. Църквата трябва да бъде непрекъснат призив към хората да идват, да се връщат, да търсят…
– Идват ли повече млади хора в църквата?
– Да. Моето наблюдение е, че наистина все повече и повече млади хора идват към църквата. Човек е така устроен, че отива към църквата винаги, когато има някакво тежко преживяване и търси някаква подкрепа, или пък в радост. Но младите търсят, душата им търси. И намират. Важното е обаче какво ще намерят.
