Атаката на Тръмп срещу Венецуела е незаконна и неразумна, така се казва редакционната статия на флагмана Ню Йорк Таймс.
През последните няколко месеца президентът Тръмп разположи внушителна военна сила в Карибите, за да заплаши Венецуела. Досега президентът използваше тази сила – самолетоносач, поне седем други военни кораба, десетки самолети и 15 000 американски войници – за незаконни атаки срещу малки лодки, за които твърдеше, че превозват наркотици. В събота г-н Тръмп драстично ескалира кампанията си, като залови президента на Венецуела Николас Мадуро като част от това, което той нарече „мащабен удар“ срещу страната.
Малко хора ще изпитат съчувствие към г-н Мадуро. Той е недемократичен и репресивен и дестабилизира Западното полукълбо през последните години. Организацията на обединените нации наскоро публикува доклад, в който се описват повече от десетилетие убийства, мъчения, сексуално насилие и произволно задържане от страна на поддръжници срещу неговите политически опоненти. Той открадна президентските избори във Венецуела през 2024 г. Той подхрани икономически и политически сътресения в целия регион, като предизвика масово изселване на близо осем милиона мигранти.
Ако има някакъв основен урок от американската външна политика през миналия век, той е, че опитът за сваляне дори на най-плачевния режим може да влоши нещата. Съединените щати прекараха 20 години в неуспех да създадат стабилно правителство в Афганистан и замениха диктатурата в Либия с разпокъсана държава. Трагичните последици от войната в Ирак през 2003 г. продължават да измъчват Америка и Близкия изток. Може би най-важното е, че Съединените щати спорадично дестабилизират латиноамерикански страни, включително Чили, Куба, Гватемала и Никарагуа, като се опитват да свалят правителство чрез сила.
Г-н Тръмп все още не е предложил последователно обяснение за действията си във Венецуела. Той тласка страната ни към международна криза без основателни причини. Ако г-н Тръмп иска да твърди друго, Конституцията е посочено какво трябва да направи: Да се обърне към Конгреса. Без одобрението на Конгреса действията му нарушават законодателството на САЩ.
Номиналната обосновка за военния авантюризъм на администрацията е да унищожи „наркотерористи“. През цялата история правителствата са наричали лидерите на съперничещи си държави терористи, стремейки се да оправдаят военните нахлувания като полицейски операции. Твърдението е особено абсурдно в този случай, като се има предвид, че Венецуела не е значителен производител на фентанил или другите наркотици, които доминираха в скорошната епидемия от свръхдози в Съединените щати, а кокаинът, който произвежда, тече предимно към Европа. Докато г-н Тръмп атакува венецуелски лодки, той също така помилва Хуан Орландо Ернандес, който ръководеше мащабна операция за борба с наркотиците, когато беше президент на Хондурас от 2014 до 2022 г.
По-правдоподобно обяснение за атаките срещу Венецуела може да се намери в наскоро публикуваната от г-н Тръмп Стратегия за национална сигурност. В нея се твърди правото да доминира в Латинска Америка: „След години на пренебрегване, Съединените щати ще потвърдят и наложат доктрината Монро, за да възстановят американското превъзходство в Западното полукълбо.“ В документа, наречен „Следствие от Тръмп“, администрацията обеща да преразположи сили от цял свят в региона, да спре трафикантите в открито море, да използва смъртоносна сила срещу мигранти и наркотрафиканти и потенциално да разположи повече американски войски в региона.
Венецуела очевидно се превърна в първата страна, обект на този съвременен империализъм, и той представлява опасен и незаконен подход към мястото на Америка в света. Като действа без никаква прилика за международна легитимност, валидна правна власт или вътрешна подкрепа, г-н Тръмп рискува да предостави оправдание на авторитарните власти в Китай, Русия и другаде, които искат да доминират над собствените си съседи. По-непосредствено той заплашва да повтори американската арогантност, която доведе до нахлуването в Ирак през 2003 г.
Като кандидат за президент, г-н Тръмп сякаш осъзнаваше проблемите с прекомерното военно влияние. През 2016 г. той беше рядко срещаният републикански политик, който изтъкна безумието на войната в Ирак на президента Джордж У. Буш. През 2024 г. той каза: „Няма да започвам война. Ще спра войните.“
Сега той изоставя този принцип и го прави незаконно. Конституцията изисква от Конгреса да одобри всеки военен акт. Да, президентите често прекрачват границите на този закон. Но дори г-н Буш поиска и получи одобрение от Конгреса за нахлуването си в Ирак, а президенти след г-н Буш оправдаха използването на атаки с дронове срещу терористични групи и техните поддръжници със закон от 2001 г., който разреши действия след атаките от 11 септември. Г-н Тръмп няма дори и смокинов лист от законни правомощия за атаките си срещу Венецуела.
Дебатите в Конгреса относно военните действия играят ключова демократична роля. Те ограничават военния авантюризъм, като принуждават президента да оправдае плановете си за атака пред обществеността и изискват от членовете на Конгреса да обвържат собствения си авторитет с тези планове. Години след гласуването за войната в Ирак демократите, които подкрепиха г-н Буш, включително Хилари Клинтън и Джон Кери, платиха политическа цена, докато тези, които критикуваха войната, като Бърни Сандърс и Барак Обама, започнаха да се възприемат като пророчески.
В случая с Венецуела, дебат в Конгреса би разкрил слабостта на обосновката на г-н Тръмп. Администрацията му оправда атаките му срещу малките лодки, твърдейки, че те представляват непосредствена заплаха за Съединените щати. Но широк кръг от правни и военни експерти отхвърлят твърдението, а и здравият разум го опровергава. Опит за контрабанда на наркотици в Съединените щати – ако всъщност всички лодки са правили това – не е опит за сваляне на правителството или за побеждаване на военните му сили.
Подозираме, че г-н Тръмп е отказал да поиска одобрение от Конгреса за действията си, отчасти защото знае, че дори някои републиканци в Конгреса са дълбоко скептични към посоката, в която той води тази страна. Сенаторите Ранд Пол и Лиза Мурковски, както и представителите Дон Бейкън и Томас Маси – всички републиканци – вече подкрепиха законодателство, което би ограничило военните действия на г-н Тръмп срещу Венецуела.
Втори аргумент срещу атаките на г-н Тръмп срещу Венецуела е, че те нарушават международното право. Като взривява малките лодки, за които г-н Тръмп твърди, че контрабандират наркотици, той е убил хора само въз основа на подозрението, че са извършили престъпление, и не им е дал никакъв шанс да се защитят. Женевските конвенции от 1949 г. и всеки следващ основен договор за правата на човека забраняват подобни извънсъдебни убийства. Същото важи и за законодателството на САЩ.
Изглежда, че администрацията е убивала беззащитни хора. При една атака, военноморските сили нанесоха втори удар срещу закачен кораб, около 40 минути след първия, убивайки двама моряци, които се бяха вкопчили в останките на кораба и изглеждаха, че не представляват заплаха. Както е написал нашият колега Дейвид Френч, бивш адвокат от армията на САЩ: „Нещото, което разделя войната от убийството, е законът.“
Правните аргументи срещу действията на г-н Тръмп са по-важните, но има и хладнокръвен реалистичен аргумент. Те не са в интерес на националната сигурност на Америка. Най-близкото до окуражаваща аналогия е нахлуването на президента Джордж Х. У. Буш в Панама преди 36 години миналия месец, което свали диктатора Мануел Нориега от власт и помогна на Панама да поеме по пътя към демокрацията. И все пак Венецуела е различна по важни начини. Панама е много по-малка страна и беше страна, в която американски чиновници и войски действаха десетилетия наред заради Панамския канал.
Потенциалът за хаос във Венецуела изглежда много по-голям. Въпреки залавянето на г-н Мадуро, генералите, които са позволили на режима му да се установи, няма да изчезнат внезапно. Нито пък е вероятно да предадат властта на Мария Корина Мачадо, опозиционната фигура, чието движение изглежда спечели последните избори в страната и която прие Нобеловата награда за мир миналия месец.
Сред възможните лоши резултати са нарастване на насилието от страна на лявата колумбийска военна групировка ELN, която има опора в западната част на Венецуела, или от паравоенните групировки, известни като „колективос“, които действат в периферията на властта при диктатурата на Мадуро. По-нататъшните вълнения във Венецуела биха могли да разстроят световните енергийни и хранителни пазари и да принудят повече мигранти в цялото полукълбо.
И така, как Съединените щати трябва да се справят с продължаващия проблем, който Венецуела представлява за региона и интересите на Америка? Споделяме надеждите на отчаяните венецуелци, някои от които са се обявили за намеса. Но няма лесни отговори. Досега светът би трябвало да разбира рисковете от смяната на режима.
Ще се надяваме, че настоящата криза ще завърши по-малко зле, отколкото очакваме. Страхуваме се, че резултатът от авантюризма на г-н Тръмп е увеличено страдание за венецуелците, нарастваща регионална нестабилност и трайни щети за интересите на Америка по целия свят. Знаем, че подстрекателството към война от г-н Тръмп нарушава закона.
