Още преди Аржентина – Англия всичко предвещаваше да е много повече от футболен двубой.
Аржентинските медии се бяха концентрирали върху Фолкландските острови и като с манивела се опитваха да пришпорят аржентинските футболисти за да им вкарат във вените патриотичен боен дух. Напомняха им за думите на Марадона, за жертвите, за Маргарет Тачър.
Английските медии също агресивно наливаха масло в огъня, като наблегнаха върху съдията и фаворизма на Инфантино, истории за нагласеност, само за да събудят рицарския принцип за справедливост и чест, ако можеше въобще, като се има предвид колко класически англичани има в състава.
Имаше и политически сблъсък по линията Израел – Палестина. И въпреки, че предните икони на Аржентина, начело с Марадона, бяха тотално с палестинската кауза, в социалните мрежи започна гигантска вълна с теории на конспирациите: Меси е ционист, затова ФИФА и световните капитали ги бутат, президентът на Аржентина Милей също е отявлен ционист също, истинската му фамилия е Миелковски, абсолютно същата, каквато носи Натаняху. Имаше на мача с Египет израелски флаг сред аржентинските фенове, но се оказа, че е на американско-израелски активист. В реалност повечето аржентинци подкрепят Палестина и това се видя на площадите в Атланта, въпреки опитите на мрежите да създадат илюзията за „ционистка връзка“.
Още при изпълнението на химните се усети как напрежението вече беше достигнало своя връх. Аржентинците започнаха да скачат и да крещят „Кой не скача е англичанин“ по време на английския химн, заради което англичаните свирепо освиркваха аржентинския така. Така се създаде невъобразимо шумна суматоха още преди първия съдийски сигнал.
А когато бе даден, аржентинците веднага започнаха с остри влизания и с онзи латински блясък в очите. В тях се виждаха непримиримост и готовност за саможертва.
И въпреки, че англичаните видимо бяха физически по-здравия отбор, ръстово всеки англичанин е близо с 10 см по-висок, и ако вземем представянето им на клубно ниво, английските футболисти бяха далеч по-добра форма, аржентинците търсеха физически контакт и физически да подчинят англичаните.
Първото полувреме бе сякаш сцена от картина на Франсиско Гоя, тотална футболна война.
През второто полувреме заиграха двата отбора футбол, англичаните успяха да вкарат. И тъкмо, когато вече си виках „край, аржентинците са аут“, те наложиха брутален натиск. Сякаш бяха катализирали исторически гняв, желание за мъст и доказваме, бяха извикали духа на Марадона, извадили Меси като божествен тотем и всичкото наведнъж.
Цифрите го показват: през този отрязък Аржентина владееше топката 88% от времето, направиха 266 часа срещу само 38, удариха греда, отправиха няколко удара, които Пикфорд спаси.
И в нито един момент не сведоха глава. Англичаните не можеха да минат центъра.
Ето срещу такъв отбор Англия и Франция няма да има шансове. Колкото и да са по-добри. Играч по играч те значително превъзхождат Аржентина и Испания.
Испанците обаче имат система, а аржентинците – мисия.
А само с наемници, дори най-добрите, малко е трудно да спечелиш срещу тях.
Daher Farid Daher
