Само силният човек има лукса да бъде добър.
За да имаш реален морален избор, първо трябва да разполагаш с ресурса да смажеш опонента си, финансово, институционално или чисто физически. Ако можеш да унищожиш някого за три минути, без да ти мигне окото, но съзнателно избереш да прибереш оръжието и да спазваш правилата, можеш да се наречеш „добър“. Всичко останало е страх от последствията и спазване на Наказателния кодекс по принуда.
Силният и добър човек държи голямата тояга, знае точно къде да удари, за да ти счупи гръбнака, но избира да не мачка по-слабите.
Добрият човек без голяма тояга е бъдеща закуска в хранителната верига. Заекът не е пацифист, той просто няма зъби да разкъса вълка. Това не е добродетел, а биологична и социална безпомощност, маскирана като морал.
Когато си беззъб и се надяваш злото да прояви милост, си като човек, който влиза в клетка с гладни хиени, въоръжен само с брошура за правата на животните.
Васил Терзиев, Светозар Георгиев и Бойко Яръмов продадоха си софтуерната си компания „Телерик“ за 262,5 милиона долара. В българската кочина това са пари, с които купуваш два футболни отбора, три казина, яхта в Гърция и депутати на килограм. Тези хора вместо да въртят лихварски схеми или да строят бетонни гета по Черноморието, наляха десетки милиони в „Телерик Академия“ и Campus X, за да обучават безплатно хиляди деца и младежи на програмиране. Извадиха цяло едно поколение от блатото на нископлатения труд и чалгата, без да искат нищо в замяна.
Георгиев и Яръмов избраха да си стоят в частната филантропия. Терзиев скочи в септичната яма на Столична община.
Васил Терзиев тръгва от нулата с приятелите си от университета, строи глобална технологична компания, управлява хиляди висококвалифицирани инженери и я продава на американците за 262,5 милиона долара. След това инвестира в над сто стартъпа, създава фондации, налива милиони лични пари в образование и буквално изгражда гръбнака на българската ИТ екосистема.
Какво точно са построили през живота си Костадин Костадинов и Ваня Григорова? Кръгла нула. Нито един създаден продукт или разкрито работно място на свободния пазар, нито един лев, изкаран извън хранилката на държавния бюджет, партийните субсидии, синдикалния рекет или неправителствените грантове.
Единствена им квалификация е да обясняват кой трябва да бъде разстрелян, национализиран или одържавен.
Ако утре им дадеш да управляват павилион за семки и боза на автогарата в Каспичан, до обяд ще са фалирали, а вечерта ще дадат пресконференция, че Сорос им е изпил бозата.
Но българският шаран гледа на милионера Терзиев като на мекушав чиновник, а възприема Григорова и Костадинов като „силни лидери“.
Защото в постсъветската българска психика представата за „сила“ е останала на нивото на мутренските години и селския събор. За биомасата силен е онзи, който вика най-силно в телевизионното студио, плюе пяна и обещава да реши сложни икономически уравнения с един декрет и три шамара.
Терзиев носи типичния дефект на западния корпоративен мениджър, пуснат в балканска джунгла. В технологичния свят, когато имаш проблем, събираш екипа, анализираш данните и взимаш рационално решение.
В Столична община, когато влезеш при общински съветници, които от двайсет години разпределят милиони от обществени поръчки за сметоизвозване и строителство на тъмно, те те гледат като ходещ банкомат без охрана.
Терзиев се опитва да играе шах по правилата на ФИДЕ с хора, които са дошли в залата с боксове и щанги, за да му вземат часовника. Неговият отказ да действа като феодален дерибей от типа на Бойко Борисов се разчита от публиката като управленска импотентност.
В същото време Костадинов и Григорова експлоатират най-примитивния рефлекс на бедния и озлобен шаран, да търси спасител с камшик. Те нямат никаква управленска отговорност, затова могат да си позволят лукса на абсолютната демагогия.
Костадинов продава евтин националистически тестостерон на комплексари, които си мислят, че английските табели са им виновни за скъсаните чорапи.
Григорова продава носталгия по социализма, където държавата ти бърше носа, а всеки частен предприемач е „изедник“.
Тяхната „сила“ е чиста акустика. Вдигат врява, размахват пръст и плашат с протести.
Това е фундаменталният парадокс на българската политика. Човекът с реалните милиони, международния опит и доказания капацитет да гради сложни системи изглежда слаб, защото спазва закона и говори нормално в среда, проектирана за рекет.
А хората с празните биографии, чието най-голямо житейско постижение е да усвоят една партийна субсидия или да организират стачка, минават за титани на волята, само защото умеят да крещят фалшиви обещания.
В държава на политически мазохисти, онзи, който иска да работи с правила, винаги ще губи по рейтинг от онзи, който обещава публични екзекуции на площада.
