Неочаквано за мен приключва една от историите, които следях с интерес през последните 6 месеца – „Катаргейт“ в Европа, когато няколко евродепутати бяха хванти с подкупи, включително и зам.председателя на Европейския парламент. Катарците са се изнервили преди Световното първенство по футбол заради джендър, социална и трудова политика, изразяваща се в това, че гастарбайтерите по строежите за първенството работеха при много тежки условия – там е горещо, а обектите трябваше да се предават навреме. Катарците, познавайки еврочиновничеството, са постъпили логично – взели са пари и са започнали да ги раздават на всички институции на цивилизования, западен свят, където са можели да получат трибуна.
Моята версия за края на историята беше, че онези, които бъдат хванати, ще бъдат осъдени „ценностно и морално“, ще бъдат изгонени от публичната политика и изпратени на работа в офисите на лобистите в Брюксел. Оказа се обаче, че полицията ще бъде наказана, делото ще бъде прекратено, а парите ще бъдат върнати с извинение.
Скандалът датира от 2018 г., когато Пиер Антонио Панцери, тогава член на Европейския парламент и неговата подкомисия по правата на човека (DROI), подписва споразумение с „Катарската комисия по правата на човека“ за укрепване на двустранното сътрудничество и обмен на опит. Панцери свършва добра работа, като дава на Катар широка трибуна в ЕП, от която те да твърдят, че „докладите за смъртта на стотици работници-мигранти на строителна площадка не са нищо повече от „клеветническа кампания“.
В замяна европарламентаристите са получавали скъпи подаръци от правителството на Катар: хотели и самолетни пътувания, както пари както в брой, така и под формата на дарения за организации с нестопанска цел (НПО) на членове на Европейския парламент (например Фондация Панцери с разкошното име „Борба с безнаказаността”). Панцери (съдейки по показанията му) се е превърнал в нещо като „парламентарен посредник“ за катарците – осигурявайки „закупуването“ на други депутати и цели комисии. В резултат на това в случая се появиха много други фигури, включително заместник-председателят на Европейския парламент Ева Кайли и нейният приятел Франческо Джорджи (и официален парламентарен сътрудник на непълно работно време).
Кайли беше арестувана на 9 декември 2022 г. В апартамента й бяха открити €150 000. Същата сума беше открита и у баща й, който беше задържан в брюкселски хотел. Кайли призна още, че катарците са й дали парите и че въпросните €300 000 не са единствените, които са минали през ръцете й.
Но, месец по-късно защитата настоя за различна версия: Кайли научила за произхода на парите от Франнческо Джорджи и „чувствайки, че трябва незабавно да премахне тази мръсотия от апартамента, тя помолила баща си да занесе куфара в хотел в Брюксел, където истинският собственик ще ги вземе“.
Тези глупости бяха достатъчни, за да отслабят обвиненията, въпреки че Панцери, който подписа самопризнания, я нарече свой основен съучастник. Тя беше пусната под домашен арест, който бе отменен в края на май, след което тя обяви, че се връща на работа в Европейския парламент.
Единственият, който пострада от признанието на Панцери, беше самият той – само той остава под домашен арест. Всички останали, включително и Франческо Джорджи, бяха освободени и върнати на работа.
Евродепутатите – най-високото позволено ниво за разследване в Брюксел. Еврокомисарите – недосегаеми
Смятам, че причината за безславния край на този първоначално много бурен скандал е, че по време на разследването се е оказало, че освен редови евродепутати, на катарското „гостоприемство“ са се радвали и някои еврокомисари, включително моят любимец Ж.Б. Е, след арестите се разрази епидемия от самопризнания – много депутати и служители от апарата на ЕП започнаха да признават, че са летели някъде със самолет, отсядали са в скъпи хотели, получавали са хонорари, за да говорят по различни симпозиуми от името на Катар, „но Катар по никакъв начин не е могъл да повлияе на решения им“. Не, това не може да се случва в центъра на цивилизования свят.
Историята е красива. Силни, самопрочистващи се институции, модерна антикорупционна политика, независимост на съдебната система и изобщо всичко, което много толкова ни харесва.
В резултат на това останаха две възможности – да се даде пълен размах на случая, позволявайки му да се разшири до небивали размери или всичко просто да спре. Ясно е, че е избрано второто.
Този случай би трябвало да служи на нашите евроатлантици като стопроцентово потвърждение, че в България всичко се случва точно както и в Брюксел!
Владислав Наков
