Малко свободни размишления за Червената армия и паметника й.
Първо няколко факта.
Още от 1938 България има сключени търговски договори с Германия, с които България се обвързва с Германия.
Цялата ни селско-стопанска продукция се изнася в Германия, срещу бартер на военни самолети и оръжия.
Към края на войната, Германия ни дължи милиони, и доколкото на мен ми е известно, задълженията никога не са били погасени.
През есента на 1943, за нуждите на германската армия са секвестирани и коне, волове, частни коли.
От тях, единици се връщат в края на войната.
От друга страна, немската армия достроява летище Враждебна, пътя през Кресненското дефиле, жп линията за Гърция, моста при Русе, и още доста жп линии, разработва някои от урановите мини.
Също така, пета бойна група “ Eismeer“, на Луфтвахе, защитава София заедно с нашата героична бойна авиация.
Дават и една жертва, капитан Герхард Венгел, командващ на групата, който геройски загива на 10/01/1944, защитавайки София.
Има малък паметник в градинката на баня Мадара, и паметна плоча в съответния парцел в Централните Гробища, които гробища аз винаги посещавам на 10/01, ако съм в България, и оставям цветя.
Каквото и да четете в момента за Червената армия, руснаците влизат без нито един изстрел, посрещани са с цветя от населението, и не е имало нито един акт на вандализъм, престрелки, или диверсия.
Руснаците даже са помагали по места в производството.
Говорила съм с очевидци в Бургас, един от които е майка ми.
Разказите им си съвпадат.
Руснаците повече са общували с местните, радвали са се на децата, давали са марципанови шоколадчета, Офицерите им са живеели при войниците си.
Дали са били с въшки, или мърляви, предполагам някои части-да.
Така или иначе, новосъздаденото правителство на ОФ на Кимон Георгиев (чийто зет беше Гиньо Ганев, ако си го спомняте), е успяло да осигури мирен, за населението, властови преход.
В края на войната, благодарение на отношението на българския народ към Червената армия, на ОФ правителството ни, Южна Добруджа остава българска.
В този ред на мисли, никога не съм възприемала Червената армия като окупационна.
Нещо повече, тогавашната ни армия, въпреки съветската “ окупация“ , през 1944 е била два (или даже три) пъти по-голяма от сегашната ни армия.
Дали Южна Добруджа си струва един голям паметник в центъра на София ? Да, според мен.
Дали е приемливо да имаме паметник на нацистки офицер, защитавал небето ни ? Отново , да.
Дали летище Враждебна трябва да се казва “ Капитан Димитър Списаревски“? Да, безусловно.
И въобще, историята не е линейна, или еднопланова.
И е добре това да се знае.
ПС: Рязането с флекс на фигурите вероятно е технически оправдано, но това трябваше да бъде обяснено, а фигурите трябваше да бъдат грижливо свалени.
Вандалщината говори зле за тези, които я допускат.
Десислава Станчева, фейсбук
