Крадците ни са по-добри крадци от крадците ви!

“Нашите крадци крадат по-малко от вашите“ – новата религия на лицемерието

Основният принцип на Евроатлантическите ценности е прост до гениалност: никое престъпление не е престъпление, ако можеш да посочиш по-голямо престъпление. Кражбата от 10 милиона лева не е кражба, ако някой друг е откраднал 10 милиарда. Лъжата не е лъжа, ако противникът лъже повече. Предателството не е предателство, ако врагът е по-голям предател.

Когато хора от кръга около Кирил Петков бяха хванати в корупция, много полезни идиоти не се възмутиха. Не поискаха да се разкрие истината, да се потърси отговорност или възмездие. Вместо това започнаха да го защитават:

“Ама Бойко краде повече.”
“Пеевски е милиардер, а тези са аматьори.”
“Той самият нищо не е взел.”
“По-добре малкото зло, отколкото голямото.”

Ето така кражбата не се заклеймява, а просто се омаловажава. И щом кражбата е „по-малка“, вече не изглежда толкова лоша. Наричат това “човешко”. А всъщност е морална капитулация.

Това дори не е лицемерие. Лицемерието изисква съзнание за противоречието. Това е нещо по-дълбоко – морален евроатлантизъм, възведен в степен на религия.

Най-важната дума в новия речник е “Поне”. Тя превръща всяко зло в добро, всяка грешка в добродетел:

• “нашите поне крадат с чувство за мярка”
• “нашите поне имат срам”
• “нашите поне са образовани”

Всички са равни, но някои са по-равни от другите

Нашите корупционери са по-равни от техните.

Защото:
• Нашите крадат от необходимост, техните – от алчност
• Нашите крадат инцидентно, техните – системно
• Нашите крадат с угризения, техните – безсрамно
• Нашите крадат за добра кауза, техните – за лична изгода

Най-тежкото престъпление в новия ред не е кражбата или корупцията, а мисленето в абсолютни категории.

Оня, който казва “Всяка кражба е лоша, независимо кой я извършва”, той е простият Ганьо, на който всеки уважаващ себе си евроатлантик е длъжен да се подиграе…

Ганьовците трябва да бъдат маргинализирани. Те не могат да разберат новата логика. Тяхната непоколебимост е анахронизъм, техните принципи са препятствие за евроатлантизма и наглосаксонските ценности.

Златният стандарт на злото

В новия свят се установява Златният стандарт на злото. Всяко зло се измерва спрямо най-голямото познато зло. Така се ражда парадоксът: колкото по-големи злодеи има в обществото, толкова по-толерантно то става към по-малките злодеи.

Свободата е робство
Най-голямата илюзия е, че хората мислят свободно. В действителност, те са по-поробени от всякога – но от собствените си двойни стандарти. Свободата да оправдаваш всичко се превръща в робство пред собствените си противоречия.

Те вярват, че избират между различни опции, но всъщност избират между различни форми на едно и също зло. Избират между различни степени на корупция, различни нива на лъжа, различни оттенъци на моралната деградация.

Войната е мир
Вечната война между “нашите” и “техните” осигурява мира в съвестта. Докато има враг, всяко собствено прегрешение е оправдано.

Войната против по-голямото зло автоматично превръща всяко по-малко зло в добро.

Без тази война, гражданите ще се изправят пред ужасната истина – че и двете страни са корумпирани, че няма морални герои, че и двете алтернативи са неприемливи.

Невежеството е сила
Познанието става тежест. Колкото повече знаеш за собствената си страна, толкова по-трудно е да я оправдаваш. Затова хората се учат да забравят. Учат се да не задават въпроси. Учат се да не търсят истината.

Невежеството им дава силата да вярват в противоречия, да поддържат двойни стандарти, да живеят в хармония със собствените си лъжи.

Истината е това, което Партията казва

В края на деня, истината не се определя от фактите. Истината се определя от принадлежността. Ако даден факт служи на противника, той не е истина, ако служи на нашите, той е безспорен и обективен.

Ако обкръжението на един лидер се е превърнало в корупционна схема, а той не е разбрал – значи е некомпетентен.

Ако е разбрал и е мълчал – значи е съучастник.

И в двата случая – няма оправдание.

Най-страшното е, че така даваме зелена светлина на бъдещите мошеници. Ако днес простим дребната кражба, утре ще трябва да приемем и по-голяма. Така създаваме предварителна амнистия за всяка бъдеща измама, стига да е “от нашите”.

Да, вярно е – Бойко и Пеевски са крали много повече и са нанесли много повече вреди. Но това не означава, че трябва да търпим и по-малките престъпници, само защото изглеждат “по-симпатични”.

Ако имаш две счупени коли – не казваш „тази поне няма спукана гума“. Просто не се качваш. Или я оправяш, или търсиш трета. Иначе катастрофата е сигурна.

Такова е и положението с нашите избори през последните 25 години…

Моралът не се мери в симпатии. Моралът не е гъвкаво понятие. Или има граница, която не се прекрачва – или я няма. А когато я няма, не живеем в правова държава, а в корупционно блато.

Истинският въпрос не е дали Бойко е крал повече от Киро. Въпросът е: ще продължим ли да прощаваме на своите, само защото не приличат на онези, които мразим?

Ако отговорът е “да”, значи проблемът не е в тях.

Проблемът е в нас.

Този, който контролира миналото, контролира бъдещето. Този, който контролира настоящето, контролира миналото. А този, който контролира сравненията, контролира и морала.

Nik Ray