“Нашите крадци крадат по-малко от вашите“ – новата религия на лицемерието
Основният принцип на Евроатлантическите ценности е прост до гениалност: никое престъпление не е престъпление, ако можеш да посочиш по-голямо престъпление. Кражбата от 10 милиона лева не е кражба, ако някой друг е откраднал 10 милиарда. Лъжата не е лъжа, ако противникът лъже повече. Предателството не е предателство, ако врагът е по-голям предател.
Когато хора от кръга около Кирил Петков бяха хванати в корупция, много полезни идиоти не се възмутиха. Не поискаха да се разкрие истината, да се потърси отговорност или възмездие. Вместо това започнаха да го защитават:
“Ама Бойко краде повече.”
“Пеевски е милиардер, а тези са аматьори.”
“Той самият нищо не е взел.”
“По-добре малкото зло, отколкото голямото.”
Ето така кражбата не се заклеймява, а просто се омаловажава. И щом кражбата е „по-малка“, вече не изглежда толкова лоша. Наричат това “човешко”. А всъщност е морална капитулация.
Това дори не е лицемерие. Лицемерието изисква съзнание за противоречието. Това е нещо по-дълбоко – морален евроатлантизъм, възведен в степен на религия.
Най-важната дума в новия речник е “Поне”. Тя превръща всяко зло в добро, всяка грешка в добродетел:
• “нашите поне крадат с чувство за мярка”
• “нашите поне имат срам”
• “нашите поне са образовани”
Всички са равни, но някои са по-равни от другите
Нашите корупционери са по-равни от техните.
Защото:
• Нашите крадат от необходимост, техните – от алчност
• Нашите крадат инцидентно, техните – системно
• Нашите крадат с угризения, техните – безсрамно
• Нашите крадат за добра кауза, техните – за лична изгода
Най-тежкото престъпление в новия ред не е кражбата или корупцията, а мисленето в абсолютни категории.
Оня, който казва “Всяка кражба е лоша, независимо кой я извършва”, той е простият Ганьо, на който всеки уважаващ себе си евроатлантик е длъжен да се подиграе…
Ганьовците трябва да бъдат маргинализирани. Те не могат да разберат новата логика. Тяхната непоколебимост е анахронизъм, техните принципи са препятствие за евроатлантизма и наглосаксонските ценности.
Златният стандарт на злото
В новия свят се установява Златният стандарт на злото. Всяко зло се измерва спрямо най-голямото познато зло. Така се ражда парадоксът: колкото по-големи злодеи има в обществото, толкова по-толерантно то става към по-малките злодеи.
Свободата е робство
Най-голямата илюзия е, че хората мислят свободно. В действителност, те са по-поробени от всякога – но от собствените си двойни стандарти. Свободата да оправдаваш всичко се превръща в робство пред собствените си противоречия.
Те вярват, че избират между различни опции, но всъщност избират между различни форми на едно и също зло. Избират между различни степени на корупция, различни нива на лъжа, различни оттенъци на моралната деградация.
Войната е мир
Вечната война между “нашите” и “техните” осигурява мира в съвестта. Докато има враг, всяко собствено прегрешение е оправдано.
Войната против по-голямото зло автоматично превръща всяко по-малко зло в добро.
Без тази война, гражданите ще се изправят пред ужасната истина – че и двете страни са корумпирани, че няма морални герои, че и двете алтернативи са неприемливи.
Невежеството е сила
Познанието става тежест. Колкото повече знаеш за собствената си страна, толкова по-трудно е да я оправдаваш. Затова хората се учат да забравят. Учат се да не задават въпроси. Учат се да не търсят истината.
Невежеството им дава силата да вярват в противоречия, да поддържат двойни стандарти, да живеят в хармония със собствените си лъжи.
Истината е това, което Партията казва
В края на деня, истината не се определя от фактите. Истината се определя от принадлежността. Ако даден факт служи на противника, той не е истина, ако служи на нашите, той е безспорен и обективен.
Ако обкръжението на един лидер се е превърнало в корупционна схема, а той не е разбрал – значи е некомпетентен.
Ако е разбрал и е мълчал – значи е съучастник.
И в двата случая – няма оправдание.
Най-страшното е, че така даваме зелена светлина на бъдещите мошеници. Ако днес простим дребната кражба, утре ще трябва да приемем и по-голяма. Така създаваме предварителна амнистия за всяка бъдеща измама, стига да е “от нашите”.
Да, вярно е – Бойко и Пеевски са крали много повече и са нанесли много повече вреди. Но това не означава, че трябва да търпим и по-малките престъпници, само защото изглеждат “по-симпатични”.
Ако имаш две счупени коли – не казваш „тази поне няма спукана гума“. Просто не се качваш. Или я оправяш, или търсиш трета. Иначе катастрофата е сигурна.
Такова е и положението с нашите избори през последните 25 години…
Моралът не се мери в симпатии. Моралът не е гъвкаво понятие. Или има граница, която не се прекрачва – или я няма. А когато я няма, не живеем в правова държава, а в корупционно блато.
Истинският въпрос не е дали Бойко е крал повече от Киро. Въпросът е: ще продължим ли да прощаваме на своите, само защото не приличат на онези, които мразим?
Ако отговорът е “да”, значи проблемът не е в тях.
Проблемът е в нас.
Този, който контролира миналото, контролира бъдещето. Този, който контролира настоящето, контролира миналото. А този, който контролира сравненията, контролира и морала.
Nik Ray
Абсолютно вярно.