Секссимволът на българското кино от 70-те и 80 години – актьорът Иван Иванов, получи годишната награда на Столичната община за приноса си в киноизкуството преди дни. Призът му бе даден на откриването на 19-ия „София филм фест“. „Актьорството не е лавина. Не е нито комбина, нито мярка за неотклонение. То е тихо и самотно занимание. И в това е парадоксът: природата му е публична, а се ражда в самота“, изповядва звездата на сцената пред „Всеки ден“. Иван Иванов е оставил следа с ролите си във „Всичко е любов“, „Лавина“, „Комбина“, „Мярка на неотклонение“ и много други.
– Г-н Иванов, правихме репортаж за вас и хората в Оборище, Панагюрско, споделиха, че сте изключителен събеседник и добър съсед. Но не ни дадохте интервю.
– Хахаха, да, имам къща на село. Не давам интервюта не за друго, а защото искам да си останем добри приятели, такива, каквито винаги сме били. И не го правя поради това, че се глезя, а защото така съм преценил. Иначе много обичам да си говоря с хората за простичките неща от живота там, както вече казах – обичам да си разговаряме за това кой какво е направил, кой се е родил, умрял, дори за козите ми е интересно да си говоря, но не да съм тук в София, дори киното вече не ме интересува. Интересуват ме обикновените неща. Киното е конкретна работа, физическо действие, подкрепено с емоционален заряд. А на маса се отдаваш на интелектуални забави, на фарса, на парадокса. Не бях такъв и сега не съм – отивам, свършвам си работата и изчезвам.
– Всъщност не живеете ли под похлупак?
– Не. Моят живот е праволинеен. И затова сега най-важното, с което се занимавам, е живеенето. Живея с трепет, без да бързам. Професията обикновено е средство да постигнеш хармония. Затова не бива да се превръща в цел. Подчертавам, животът ми не е живот на актьор. Аз просто съм различен. Отказал съм се не само от актьорското майсторство, отказал съм се дори от писането. Аз съм олицетворение на познанието, но моята цел е животът.
– Често говорите за просветлението, пробуждането. Дойде ли то при вас?
– В човешкия живот е хубаво да се случват случки. А то, пробуждането, все някога идва. Трябва да го чакаме, не да го търсим. Времето не бърза за никъде. И ние не трябва да бързаме. То все някога ще дойде. Пробуждането е индивидуален акт. При мен дойде насън и аз, който в живота си бях написал само едно писмо до майка си в казармата, седнах пред белия лист и написах стихотворение. Давам го на жена ми. Тя чете и пита: „Какво е това?“. „Не знам“, отвръщам аз. „И аз не знам, но е много красиво“. „Чакай, викам, да ти напиша още едно“, после и още едно… Никога не задрасквам. Слагам точка. И край. Така отидох в света на думите. Но сега не ми се пише. Както и не ми се играе. Какво друго можех да правя, освен да остарявам на екрана. Нито чакам следваща роля, нито чакам да се усъвършенствам. Край! Това вече е направено. Защо да го повтарям? И хайде! Живеене! Нищо не може да замени живота. Другото не съществува. Забелязали ли сте, че думите са живи само когато и човекът е жив. Само изречени от жив човек те имат енергията да пърхат и да политат.
– Във всичките ви книги включвате и рисунки?
– Не умея да рисувам, но си драскам едни такива мои настроения. Те са като това, което казвам в началото на книгата си: „Човек има силата, когато обича едно нещо, да се откаже от него, за да продължи нататък. Продължавам с живеенето. Това е моят път.“ Така е и когато пиша. Както ръката ми изписва словото, не спира, а продължава нататък с рисунката.
– „Зимата лекува есента. Пролетта лекува зимата. Лятото лекува пролетта“. Предпочитате простия изказ…
– Не съм съдник, харесвам жизнеността. А пък прозрението кога ще дойде, то, както казах вече, е индивидуален акт за всеки. Но иначе се радвам, че текстовете ви харесват. Наистина пиша целенасочено, просто и ясно. Горе-долу какъвто е човекът, такова е и правенето му. И в киното съм такъв. Аз съм човек на простия, категоричен жест, който съдържа в себе си всичко.
– След тези пет книги пише ли ви се?
– Не. Има такива периоди. Така се случва. Случи ми се в един момент: казах си – ти си направил всичко. Нищо друго не ми остава, освен да остарявам на екран. Не ми се остарява на екран. Нямам какво повече да направя. То е направено. Повече не може. Да чакам следваща роля да се усъвършенствам? Не, това е. И пак искам да кажа – работата на човека на тази планета е да предизвиква възхищение, да вдъхновява. Когато се сетиш за един човек, не да се сетиш за него като за велик актьор или талант, а че е предизвикал у теб възхищение. Пак казвам, имам своето самочувствие, че добре съм си свършил работата. В предложените обстоятелства, разбира се.
– Казвате, че не всички са ви обичали.
– Да. Защото, както споменах вече, придърпвам ролите към себе си, към този, когото харесвам. Как се прави това нещо? Първо с избора на сценария. Да го харесам. Горе-долу героят се доближава до мен. Главни роли трябва да се играят. Това, което казват – няма малка и голяма роля, не е вярно. Трябва да играеш главни роли, стига да можеш. Да играеш главна роля и да я съсипеш… Затова придърпвам ролята към себе си, коригирам я. Гледам, че са написали сценария през куп за грош. Сядаме и почвам да се меся. Аз съм от актьорите, които никой не обичаше, защото им казвах, ако не ми харесваше. После им се бърках в монтажа. Питах – къде съм? Няма ме. Само художествени неща. Няма го героя. Хайде пак. С този режисьор, с онзи и така цял живот. После казват: „С този Иван много трудно се работи“. Излиза филмът и Иван е от първия до последния кадър. Ясна и простичка задача. И художественото остава излишно, защото има много неща за казване. Шаралиев беше разказвач. Обичам нещо, което ми разказва. Ял съм им попарата. Исках да остана точно това, което съм. Такъв се харесвам. И това си го направих.
– Борислав Шаралиев ви дава възможност да покажете таланта си като Радо във „Всичко е любов“. Вие бихте ли помогнали на актьор да развие качествата си?
– Не! Не мога да вляза в кожата на никой друг. Трудно ми е да вляза. Затова и не станах преподавател. Защото не мога да имам фаворит в класа си, ако имам такъв. Не мога да обичам по-малко четвъртия или петия от класа ми. Не мога да помогна. Безполезен съм в тази работа. Харесвам всички. Затова не мога да бъда началник и никога не съм бил. Затова си оставам личен и любвеобилен. На двата полюса съм – личен и любвеобилен. Такава ми е природата.
– Влязохте блестящо и в кожата на Димитър Благоев в „Мечтатели“ преди 10 ноември. Политиката интересува ли ви?
– Не. Няма по-голям негодник от политика негодник. Това е моето отношение към политиката.
– Бихте ли се изкушили да застанете зад камерата някой ден, да режисирате?
– Не. Нямам енергия да се занимавам с организация, с транспорт, с осветление. Цял живот съм прекарал в киното, то ми е ясно.
– Преди години бяхте вдъхновение за жените. Сега кой е най-големият ви фен?
– Най-вдъхновен от мен е Стоичков (смее се). Сприятелихме се с него. Имам безброй приятели, но те не подозират това. Запознахме се по време на филма за него на Борислав Колев (лентата се нарича „Стоичков“). Той му казал: „Без Иван Иванов филм няма да има“ и Борето ме намери. Стоичков се оказа уникално момче. Не само като футболист, но и като човек. Сподели с мен живота си, защото се оказа, че „Всичко е любов“ е любимият му филм. Често сте чували доста помпозната фраза: „Живея за публиката“. Е, в този случай Христо Стоичков беше моята публика, а неговото отношение ме сгря. Той е свободен човек. Пред мен изповяда целия си живот. Казва си откровено нещата. Защото хората по-често трябва да си казват „харесвам те“, „обичам те“, „радвам ти се“, „днес си с хубава рокля“, „тази прическа ти отива“… Нека го правим. Това наистина сгрява. Ето, аз имам нови обувки, жена ми ми ги купи за награждаването. Ето, подстриган съм, с топъл пуловер. Хубаво е хората да си казват такива неща… Ето такива работи.
– Какво ви е мнението за днешното кино?
– Трябва да имаш сетива. Киното е съвсем младо изкуство. Изисква се съвършена култура. Нямаме мощ за голямото кино.
– Новите сериали гледахте ли ги? Изиграхте блестящо Васил в „Комбина“, „внедрен“ в канал за хероин, като героя на Ивайло Захариев от „Под прикритие“.
– О, да. Гледал съм някои нещица от „Под прикритие“. Но не мога да гледам много кино. Заглеждам се за секунди и също като при щракването с фотоапарат, запомням кадри и ми става ясно всичко. На мен ми е ясна тази работа. Не ми се гледа, защото виждам как се прави. Виждам, както се казва, акъла на киното. Достатъчен ми е бърз поглед. Киното се случва за младия човек. Всяко нещо си е красиво за определения човек и момент.
– Бихте ли се изкушили да застанете зад камерата някой ден, да режисирате?
– Не. Нямам енергия да се занимавам с организация, с транспорт, с осветление. Цял живот съм прекарал в киното, то ми е ясно.
– Преди години бяхте вдъхновение за жените. Сега кой е най-големият ви фен?
– Най-вдъхновен от мен е Стоичков (смее се). Сприятелихме се с него. Имам безброй приятели, но те не подозират това. Запознахме се по време на филма за него на Борислав Колев (лентата се нарича „Стоичков“). Той му казал: „Без Иван Иванов филм няма да има“ и Борето ме намери. Стоичков се оказа уникално момче. Не само като футболист, но и като човек. Сподели с мен живота си, защото се оказа, че „Всичко е любов“ е любимият му филм. Често сте чували доста помпозната фраза: „Живея за публиката“. Е, в този случай Христо Стоичков беше моята публика, а неговото отношение ме сгря. Той е свободен човек. Пред мен изповяда целия си живот. Казва си откровено нещата. Защото хората по-често трябва да си казват „харесвам те“, „обичам те“, „радвам ти се“, „днес си с хубава рокля“, „тази прическа ти отива“… Нека го правим. Това наистина сгрява. Ето, аз имам нови обувки, жена ми ми ги купи за награждаването. Ето, подстриган съм, с топъл пуловер. Хубаво е хората да си казват такива неща… Ето такива работи.
Интервю на Лили АНГЕЛОВА
