Антонина Желязкова, директор на Международния център за малцинствата и културните взаимодействия, в интервю за в. „Стандарт“ коментира скандала в ДПС. Тя смята, че визията на Ахмед Доган при формирането на ДПС е била на основата на абсолютната независимост.
„Не желаеше да зависи нито от външни, нито от вътрешни фактори, каквито и да са били те“, казва Желязкова и уточнява, че е имала възможност да общува пряко с почетния председател на ДПС в годините преди и малко след създаването на ДПС.
Изненадах се, но си давам сметка, че нов и с качества лидер се отглежда трудно, вероятно това е подтикнало Ахмед Доган към търпение и изчакване. Всъщност моите анализи винаги се движат вертикално – отдолу нагоре. Наблюдавам и интервюирам хората в селата и малките градове, като анализирам техните нагласи, а доста по-периферно изследвам елитите на ДПС. Анализът отдолу нагоре през изминалите две години доста ясно очерта, че Лютви Местан е силно нехаресван сред електората по цял набор от причини, дори в Момчилградско. Така че, за да получи подкрепа след отлъчването му, на Местан ще са му нужни чувствителни идейни и финансови ресурси, за да стимулира хората. В едно съм сигурна – че в случая на преден план са сериозни политически различия между формалния и автентичния лидер, а засегнатите икономически интереси идват на второ, дори на трето място.
Желязкова е предположила преди време в друго интервю, че следващ политически проект би имал проислямистка ориентация. Сега тя уточнява, че мащабно изследване сред имигрантите в България в периода 2001 – 2005 година е показало, че около 1% от мюсюлманите у нас са показали „видими консервативно-религиозни и нетрадиционни тежнения, и то основно сред ромската общност“.
„Десет години по-късно процентът на фундаменталистки настроените мюсюлмани в България – роми, помаци и турци, се движи около 5%“, заявява Желязкова.
За нея този консерватизъм не означава потенциална агресия и няма общо с джихадизма, но означава, че вече съществува потенциален електорат за една проислямистка формация, каквито впрочем има в почти всички балкански страни“.
Според Желязкова би следвало да се размишлява по въпроса дали това е опасно, или е полезно за страната. Защото „понякога легитимацията на едни вече съществуващи настроения, обяздването им чрез българската юридическа и политическа система е по-безопасният вариант от изоставянето им в трудно контролируеми семейни, общностни и неформални сдружения и дейности“.
