Позовавайки се на "славното османско минало", Турция издига териториални претенции към поне пет държави – Ердоган още не е досънувал съня си за великата турска държава, бленува за нова Османска империя, посочва Дойче веле.
Ислямски духовник с меч в ръка държа първата проповед в истанбулската "Света София". Този жест символизира мечтанията на сегашните ислямски политически елити в страната за възстановяване на "османското величие". Тази интерпретация се среща в публикации по темата на редица германски издания. Дойче веле цитира откъси от публикации на "Франкфуртер алгемайне цайтунг" и "Дойчландфунк":
Турция проявява все повече апетити към съседни страни. По протежение на над 500-километровата граница със Сирия турски войници вече са разположени на сирийска територия. В Северен Ирак Турция поддържа две военни бази. Турски бойни самолети и сухопътни войски многократно навлизат на повече от 100 километра навътре в иракска територия. А турски изследователски кораби обикалят източното Средиземноморие в търсене на газови находища – при това извън турските териториални води. За да подчертае претенциите си, Турция изведе и бойни кораби в някои от оспорваните акватории. Доктрината "Mavi Vatan" ("Синьо отечество") подчертава именно морските апетити на Турция. Тя е разработена от бившия адмирал Ягджъ и по същество издига претенцията на Турция да се превърне в първа военноморска сила в Егейско море, в източното Средиземно море и в Черно море. С всички изброени провокации турският президент Ердоган де факто поставя под въпрос Лозанския договор от 1923 година, който всъщност урежда сегашните турски граници.
Когато се ражда днешна Турция
Договорът от Лозана наистина акушира на новата Турска република, но тя не получи всички територии, за които претендираше. И Ердоган от няколко години повтаря, че този договор всъщност е лишил страната му от нейните права, че той не е "свещена крава" и не пречи на Турция да си върне въпросните изгубени права. Турската нация не приема и никога не е приемала този "позор", казва президентът. И точно в деня, в който навремето е подписан Лозанският договор, в "Света София" в Истанбул се проведе първото ислямско богослужение, а шефът на религиозната служба "Дианет" изнесе проповедта с меч в ръка. Това беше целенасочена възстановка на ритуала от османски времена, в чиито рамки духовният водач връчва на престолонаследника меча на Осман.
На практика съвременна Турция възниква три години преди Лозанския договор – точно преди 100 години, по силата на Севърския договор. Подписват го държавите-победителки в Първата световна война, а Османската империя в лицето на султан Мехмед VI го приема. Малко преди това обаче в Анкара Мустафа Кемал Ататюрк свиква Велико народно събрание, което е против договора. Този нов център на властта занапред ще решава бъдещето на Турция, защото султанът държи властта вече само на хартия.
Севърският договор прекроява огромната територия на Османската империя. Столицата е окупирана от победителите, а провинциите на изток и на юг, от Мека до Кайро и от Дамаск до Багдад, попадат под френски и британски контрол. Гърция окупира Измир и Адриатическото крайбрежие, под неин контрол попада голяма част от Тракия с Одрин. Италианците взимат Западен Анадол, а в Източен Анадол се планира възникването на самостоятелни арменска и кюрдска държави. Правителството на султана, което вече не притежава никакви властови или силови ресурси, просто не може да се противопостави на новата уредба.
Французите и британците вече са уморени от военни действия, но от Анкара Кемал Ататюрк организира последните останали части от османската войска за съпротива срещу договора. Неговото Велико народно събрание обвинява в държавна измяна целия султански Коронен съвет, приел договора, а две години по-късно, със задна дата, сваля от трона последния султан Мехмед VI. Новата турска република целенасочено си изгражда образа на антипод на многоетническата Османска империя, където султанът е не само върховен властник, но и халиф – тоест, духовен водач на мюсюлманите. Мустафа Кемал, наречен Ататюрк ("баща на турците"), въвежда латиницата и отменя фесовете – две решения, които и до днес се смятат за ключови в бързата модернизация на новата република. Днес обаче "османизмът" се възражда и по този повод редица наблюдатели напомнят, че и младотурците на Ататюрк са били част от тази приемственост, въпреки официално провъзгласеното им скъсване с прогнилата империя.
Три години след Севърската конференция от Анадол е прокудено многочисленото гръцко малцинство. Предишната година Мустафа Кемал успешно е отблъснал гръцката армия, така че през 1923 година победителките от Първата световна война подписват в Лозана нов договор за османското наследство – този път с правителството в Анкара. Севърският договор отива в кошчето, а Турската република е призната за суверенна държава в граници, които на практика са валидни и днес. Гърция и Турция се договарят за печално известната "размяна на население": половин милион мюсюлмани са принудени да напуснат Гърция, милион и половина православни християни напускат Турция. Решаваща в този случай е единствено религията, поради което от Централен Анадол са прокудени и турци-християни. Този факт показва, че републиката на Ататюрк изобщо не е толкова светска, колкото иска да изглежда.
Днес, 100 години след Севърския договор и след първото заседание на Великото народно събрание в Анкара, Турция става все по-религиозна и постепенно превръща доскоро отричания модел на османския държавен ислям в своя реална политика. Още през 1980-те години тогавашният президент генерал Кенан Еврен отново въвежда задължително религиозно обучение в училищата. Преди 100 години Ататюрк прогони исляма от политическия живот, но в съвременна Турция политици с ислямска закваска стъпка по стъпка се добраха до парламентите.
През 1996 година Неджметин Ербакан от Партията на благоденствието беше избран за премиер. После обаче неговата ислямистка партия беше забранена, а на нейно място през 2001 година възникна Партията на справедливостта и развитието. Нейният основател се казваше Реджеп Ердоган. Вече като президент, днес Ердоган величае победоносната османска история и Османската империя. В духа на тези негови възгледи в Турция на конвейер се произвеждат и телевизионни сериали, които митологизират османската история и представят в силно идеализиран и изопачен вид "славното минало" и "великите османски султани".
Претенциите на Турция
"Османизирането на обществото – това е типично за Ердоган", казва бившият главен редактор на вестник "Джумхюриет" Джан Дюндар, който живее в Берлин. В Турция го очакват дълги години затвор за "обида на президента", след като публикува обвинения в корупция срещу сина на Ердоган и информации за оръжейни доставки, с които турските тайни служби са подпомагали ислямистите в Сирия. Дюндар многократно обръща внимание на възхищението, с което днешните турски политически елити се отнасят към османското минало и към султаните. "Те се гордеят с миналото, за да компенсират днешните провали", казва той. Освен това някогашното величие на империята е извор на една крайно авантюристична външна политика в момента, смята журналистът. "Правителството иска да спечели влияние в страните, които навремето са били под османски контрол. След като не може да ги окупира, то иска поне косвено да наложи там своята доминация."
Историкът Йектан Тюркилмаз говори съвсем конкретно: "Турция издига териториални претенции към Армения, Ирак, Сирия, Гърция и Кипър, като се позовава тъкмо на османското наследство". Ердоган потвърждава такива претенции – например към редица гръцки острови или към Мосул в кюрдската част на Ирак. Или както обобщават авторите на 30-минутното предаване по "Дойчландфунк": "За Ердоган сънят за великата държава все още не е досънуван. Но за многобройни негови сънародници този сън вече се е превърнал в истински кошмар".
