Както са я подкарали някои, скоро ще призоват и перничани да дойдат в София и да настояват за освобождаването от ареста на Нено Димов.
Наслушахме се на доста спекулации.
Някои направо дивашки лъжат, че в социалните мрежи хората се били разделили на две: за и против клетника. Тия нещастни спекуланти направо не се чуват какво ви казват.
Излиза, че Народа толкова е оглупял, че е станал безбрежно милостив. Сякаш унизителното обедняване у нас ражда не друго, а милозливост. Е, какво да го правиш такъв народ, освен да продължаваш да го насилваш, всякак.
И Ивайло Калфин порядъчно се изложи, заради желанието си да оневини бившия министър, да оневини изобщо Властниците, да прехвърли вината, да я раздроби, дори да я разпраши – та накрая да не стане ясно, кой плаче за тоягата.
Това е типичният тукашен проблем – да се свали вината надолу по йерархията, да се приплъзне тя до някакъв незначителен човечец, до някой шафнер, машинист или друга дребна риба – и всичко да се забрави.
Министрите са за друго – физиономиите им да прашасват в редичката от портрети в централното фоайе на съответното министерство, повечето ще бъдат напълно непознати само година-две, след като са таласъмствали там.
Да не бъдем и ние милостиви, да сложим малко ярост в прочутата фраза на Нейчо Неев, единственият храбрец сред навалицата от Властници на Прехода, да ви я припомня: „Егати държавата, на която аз съм вицепремиер“.
Тя трябва да се продължи, може би така: „Три пъти егати държавата, която издържа толкова случайници, и все още оцелява някак!“
Големият ни писател Йордан Радичков веднъж разказа във „Всяка неделя“ следната история от филм на Фелини. При една от неговите героини, от крайните квартали на Рим, много дебела жена, ходят момчета да ги учи на любов. Едно от тях нахапва гърдата й и започва да я надува.
А тя му казва: „Глупак такъв, това не се надува, не е балон! Като не знаеш какво нещо е е*ането, не се захващай с него!“
И Радичков завърши: „И ние така с демокрацията – тя не е това, за което я ползваме“.
Сега е същото – надуват гърдата на Властта, колкото сила имат, надуват и от друго не се интересуват, да му мислят дребните риби надолу.
Хванете някой дребосък, дето отваря и затваря крана на някоя тръба и го обесете, за да мирясате накрая.
Единственият аргумент, който човек ще запомни от писаницата на Ивайло Калфин е следната нелепост: един министър разписвал 200 документа всеки ден и можел да сбърка, да пропусне нещо. Ами, да си е отварял очичките, какво друго да му кажеш на Калфин.
Или да е направил като онзи министър на правосъдието/Христо Иванов, за когото се твърдеше, че се е подписвал с четири подписа – така шансът да се нацапа става само 25 процента.
Нейчо, Нейчо – ела да видиш, какъв инфантилизъм избуя във Властта, твоята фраза вече не върши работа, трябва да я подменят с най-сочната каруцарска псувня, някое реалити-шоу трябва да я издири – с кастинг на пияни каруцари, които малтретират паднал от умора и безсилие кон.
Всъщност, по същия начин малтретират и държавицата някои, искат съвсем да я оставят без дъх. В краен случай – без вода.
А вината трябва да се раздроби, да стане колективна, множествена, отговорността да стане абстрактна – това от три десетилетия е печален факт.
Мнимото търсене на справедливост да разводни вината на Главната Камбанария.
Накрая, след десетилетна подобна практика, тя никога не е виновна, нейните обитатели са зареяли погледа си нагоре, в Небесата, и сякаш разговарят единствено с тях. Какъв ще е този разговор – нека Нейчо Неев ви каже.
Ще е нещо от рода – „Егати ти държавата, в която се реят из Небесата, докато драпат по Сухото Дъно“.
Навремето, бившият главен прокурор Никола Филчев поведе лична битка срещу автора на Калташката Приватизация – но я загуби. Обаче поне я огласи – и това, все един ден, може да се окаже полезно за наследниците на поста му.
Тогава, в ония извънредно крадливи години, Костов извъртя виртуозен номер, направо гениален: отне от Прокуратурата възможността да оспорва очевидно неизгодни приватизационни сделки и се скри зад колективните решения на Министерския съвет.
Удряш – и се скриваш зад другите, типичният номер на едно малцинство.
„Другите“ – членовете на кабинета, разбира се, бяха, или поне трябваше да бъдат, безгласни букви, но нужни за заверата на Костов.
Внезапно обаче поне половината от тях започнаха да му се озъбват по един или друг начин – и вкупом бяха разкарани в края на 1998 година.
Но философията „Удряш и се скриваш“ се запази, този кокал и до края остана да виси от устата на онзи Самодържец.
И сега може да ви се хили, колкото си ще – усмивките с кокал между зъбите са много забавни.
Перничани, не дай си Боже, могат до край да страдат от безводие – обаче онази идея – „Удряш и се скриваш“ – си остава, тя е безсмъртна.
Това няма нужда от излишни обяснения: само се сетете за жертвите от наводненията в село Бисер и варненския квартал „Аспарухово“. Двайсетина издавени – виновни няма, забравете.
Всяка година отбелязват смъртта на клетите ни войници в иракската база Кербала – и нито веднъж там не е забелязан рошавият ястреб Соломон Паси, фанфарът на Иракската война.
Но далеч по-важно е друго: в националния календар трябва да има още траурни дати – свързани с Бисер, Аспарухово, Своге, Хитрино и пр.
Много мрачно/тягостно ли ще стане? А вие какво искате, да пребъде принципа „Удряй и се скрий“, „простолюдието“ е без значение.
Е, от него не се боят вече никак – това е ясно, и не се срамуват, каквото и да направят, каквото и да се случи – до такава степен, че сякаш и Природата стана по-милостива към нас, сигурно си казва – „Тия от егати-държавата ще се изтрепят сами, какво и аз да им се набърквам..“
И така, стигнахме до заглавието на дописката: „Убийство“.
Ако бяхме нещо по-различно от егати-държава, щяхме до заключим, че става дума за само/убийството на Политическата Секта.
Но не – тя си е жива и здрава, цъфнала и вързала, дори радостно чурулика – макар бузите на героите й да са увиснали до петите, за шкембетата да не говорим.
Думата „убийство“ я използва Каракачанов, нашият македонски войвода, нашият защитник на българите в чужбина – включително и на новопокръстените нигерийци и прочее сган рушветчийска, нашият поборник срещу циганите – фалшивата стоп-палка срещу техните безобразия, нашия безподобен Ф-17 – специален Блок за Българските Балами.
Дори въпросната дума/“Убийство“ сигурно се е почувствала неудобно, че се въргаля из устата на един толкова специален човек.
Каракачанов се очертава като майстор на фрази-шедьоври, които кънтят като камбанен звън – но не в онзи смисъл, който е вложил Джон Дън в стиха си „Недей да питаш за кого бие камбаната: тя бие за теб“. Така щеше да е, ако не бяхме егати-държава.
Затова да кажем, че въпросните фрази не са само нелепи, но и порядъчно отровни. А това е необяснимо при целия опит, който Каракачанов има в политиката.
И е пределно арогантно да кажеш след Изтреблението край Своге – „Не може при всеки случай, когато част от обществото поиска кръв, да жертваш министри!“ Това при 20 убити!
Човек би си казал, че Каракачанов е изчерпал лимита си на безсърдечност. Много здраве да имате: сега пък, след изтезанието, на което е подложен Перник, изтърси в защита на арестувания Нено Димов: „Това е показно убийство на една политическа кариера“.
Изглежда направо невъзможно отблъскваща тази реакция – но ще я разберем, ако схванем, че Каракачанов брани себе си, кариерите изобщо, брани непукизма на политическите негодяи, брани ги – дори да си дава сметка, че се изплюва в лицето на обикновените хора.
Когато кариерата е най-важното нещо, тия са в състояние да пресушат и Вселената.
Преди няколко дни Волен Сидеров припомни, как Костов се дереше навремето /1997 година/ в Парламента, че слага край на българския национализъм. А в залата се мъдреше и мълчеше видният националист Каракачанов – към онзи момент депутат от ОДС на Костов и съдружник в мнимото погребение на българския национализъм.
Каракачанов се оказа най-въртеливият „патриот“ – последната дума я заменете с каквато сметнете, че е по-подходяща за егати-държава.
Чуйте го пак: „Това е показното убийство на една политическа кариера“!
Ами издевателствата над перничани какво са, бре?
И, в края на краищата, задължително ли е да се дехуманизира до крайност някой, за да стане – и да го търпят като вицепремиер?
Да го търпят, дори след като неудържимо загуби контрол над устата си – и то заради някакъв министър, който е толкова важен за
Каракачанов, че запречва пред погледа му африканската мизерия, в която вкараха перничани.
Тях – като за ордьовър, останалото следва, и то скоро.
Отгоре на всичко, подобни хора нямат и никакво въображение – Каракачанов ще схване Пернишката драма, само ако го затворят в някоя изоставена казарма без капчица вода.
Може и да е тази в Хасково, чиято ограда падна и уби човек, пак докато Каракачанов бе министър.
Тогава той не използва думата „убийство“, а друга – „инцидент“.
Арестуването на министъра е „убийство“, а истинското убийство на един невинен човек – „инцидент“.
Тия хора превръщат в лешоядство употребата на българския език.
Жал ми е за клетия ни език, усърдно превръщан в мърша от някои „големци“.
И за перничани ми е жал, разбира се. Питам се: разбират ли, какво се случва с тях – извън конкретните издевателства? Разбират ли, как изглеждат в очите на някои Властници?
Разбират ли, що за нелепост е „техният“ кмет, който веднага изтъргува партийната си кауза заради спокойствието си.
Не трябвало да се политизира проблема!
Абе, момче, егати-политиката ви анимализира, а ти се държиш като марсианец.
Поне бутни един пръст в шкембето на Каракачанов – само заради защитата на ексминистъра, той заслужава това.
Надявам се, перничани и изобщо обикновените хора да схващат, колко голям е разривът вече между тях и Властниците, които виждат единствено и само себе си.
Другото е някаква парлама, нелепа шашма, която трябва да минава за управление и политика.
Развърташ крана – разбира се, пак няма вода – и присъединяваш поредното си сквернословие към милионите други.
Какво става с тях, дали те няма да се превърнат, в края на краищата, в някаква прокоба, която рано или късно ще настигне виновните?
„Много здраве да имате – сигурно ни казват те. – Фантазьори“.
***
