Какво се забравя за ползата от тарифите?
Тръмп отново върна тарифите на мода и се почвиха много неправилни аргументи срещу тях, всички от които се основават на едно погрешно либертарианско и неолиберално схващане – че икономиката задължително трябва да предоставя на най-ниска цена най-високото възможно качество на стоки и услуги за населението и че това винаги е най-целесъобразната политика за една държава. И като резултат не е лошо нещо, всички да живеем по-добре материално и да можем да си позволяваме повече „лукс“. Но когато съдим колко ефективна е една политика, трябва да имаме предвид какво целят следващите я, а не какво ние си мисли, че е най-правилно да се случи. Ако някой не цели максимизация на покупателната способност, а нещо друго, то безпристрастният анализ изисква да вземем това предвид като част от уравнението, което ще решаваме.
Но целта на Тръмп не е да максимизира покупателната способност. Това е мит, пропагандиран последните 70 години и особено последните 35 години, защото беше в полза на САЩ. САЩ вече не са в изгодна позиция от това. Тръмп се връща към една школа на американската икономическа и политическа мисъл, водеща началото си още от Александър Хамилтън и доразвита от Фридрих Лист и други теоретици – това е школата на „националната икономика“. Основната цел на тарифите е да се засили местното производство чрез ограничаване на вноса на произведени в чужбина еквивалентни продукти, с добавената полза, че се пълни държавния (в случая на САЩ – федералния) бюджет. Това е бил начинът, по който дълго време е функционирала американската държава и затова и до ден днешен има толкова силни сантименти срещу високите данъци – просто такива не са плащани, защото парите са идвали от чужденците, които внасят в САЩ.
Тук е моментът и да вметна, че ВСЯКА ЕДНА от великите империи последните векове е изградила икономиката си чрез протекционизъм на ключови индустрии, от Холандия, през Великобритания и САЩ, та чак до Китай в момента. Предполагам, че и в древността е било подобно. Вторият елемент е кражбата на интелектуалната собственост и ноу-хау от чужденците. Чак след настигането и задминаването на конкурентните държави, новите империи започват да прокламират свободна търговия и да защитават интелектуалната собственост, но ако се загледаме в подробностите, всеки един път излиза че това се прави от чист икономически интерес, защото вече по-силната им позиция им позволява да получават и по-голямата част от облагите на въпросната търговия, докато „настигащите“ се избиват взаимно да продават в метрополията.
Аргументът, че тарифите намаляват покупателната способност на населението може и да е верен, но той не е съобразен с целесъобразността на тази политика. Тръмп обеща, че ще върне производството в САЩ, ще възстанови индустрията и по този начин ще гарантира, че Америка, с цялото Западно полукълбо, ще е по-близо до състояние на автаркия и поради това – по-способно да се защитава самостоятелно и по-способно да упражнява международен натиск. Големият въпрос не е работят ли тарифите – когато са съобразени с икономическите реалности, те могат да поставят икономиката в дългосрочно по-силна позиция. Нещо като „спестявам и инвестирам днес, за да съм по-добре финансово утре.“ Затова и Фридрих Лист ги разглежда като инвестиция в бъдещата продуктивност на нацията. Големият въпрос е – възможно ли е чрез тарифите една все още водеща, а не тепърва развиваща се икономика, да запази и подобри водещата си позиция. Или ще изпадне в спирала на търговска война и загуба на конкурентоспособност. Резултатът зависи от много неща, не само от тарифите сами по себе си. Ще поживеем и ще видим.
Привържениците неограничената свободна търговия често забравят, че тя има и отрицателни последици за по-слабите участници. И повечето то тях са такива, че не излизат в цифрите на краткосрочния „спредшийт“ на БВП-то (този порочен начин за измерване на икономиката).
Много от тези ефекти са нематематически – „Изтичането на мозъци“, обезлюдяването, изчезването на местното производство, свръхспециализацията на малките играчи, които ги прави изключително зависими на външен натиск и всъщност в много отношения сваля качеството на живота по тези места. Такава свръхспециализация има още преди индустриалната революция, с насилственото фокусиране на някои колонии масовото производство на определени култури – памук, какао и др. Резултатът от тази политика е, че местното население не може да се изхранва самостоятелно и внася храна от метрополията с по-ниско качество от тази, която е произвеждала преди това. Но еквивалентът на „пластмасовите домати“ не е най-лошото, някои ще кажат, че това е справедлива цена, че можем да си купуваме луксозни високотехнологични стоки. По-лошото е че, когато си свръхспециализиран, едно спиране или намаляване на продажбите срива цялата държава. Също така прави местното население изключително зависимо от олигарсите, които контролират свръхпредстваеното производство и прави политическата система все по-централизирана и корумпирана („средната класа“ е отслабена).
Всъщност и заради това Западът толкова обича санкциите. В един свръхглобализиран свят, в който по-слабите играчи са свръхспециализирани придатъци на метрополията, санкциите оказват достатъчно ефективен натиск, така че да се смени неудобният режим. Това опитаха да направят с Русия, но последният път не им се получи. Това ще стане и с Китай. И колкото и да ненавиждам евразийските сатрапи, два пъти пряко нахлули и съсипали държавата ни (при княз Светослав и при Сталин) и многократно пакостили ни по всевъзможни начини, се радвам, че те устояват на досегашния западен/американски модел. Това е възможност Европа най-после да се събуди като политически и икономически субект, вместо да играе само като пазар за руски газ и подгласник на американската геополитика. А покрай Европа, може да се пробуди и България.
Теодор Димокенчев, фейсбук
