Бившият президент на САЩ и носител на Нобелова награда за мир Джими Картър, който почина вчера на 100-годишна възраст, заемаше специално място в американския политически пейзаж, помрачен от кризата с американските заложници в Иран, която беляза края на единствения му мандат.
След като през 1981 г. той отстъпи властта след тежкото си поражение на изборите в САЩ от републиканеца Роналд Рейгън, демократът Картър, често осмиван за грешките си и за голямата си наивност, както биха казали многобройните му критици, дълго време беше парий в собствената си партия, което го направи мишена за карикатуристите.
Повече от три десетилетия след оттеглянето му от Белия дом обаче постепенно се очертава един по-нюансиран образ на Картър. Това стана благодарение на единодушно признатата му работа като бивш президент, така и на преоценката на някои от постиженията му през трудния период, през който той управляваше, на първо място споразуменията мир между Израел и Египет.
Представител на новото поколение американски мъже от Юга, по-толерантни и по-прогресивни по расовите въпроси, Джими Картър ще бъде запомнен и като американския президент, който постави защитата на правата на човека в центъра на своята дипломация.
Този благочестив баптист с нетипична кариера – от морски офицер до бизнесмен, и от собственик на семейна ферма за фъстъци до президент – зае президентския пост в Америка, все още белязана от аферата „Уотъргейт“, която принуди президента Никсън да подаде оставка.
„Аз съм южняк и американец“, казва Картър, който е почти непознат на националната политическа сцена, когато се включва в първичните избори на Демократическата партия за президентските избори през 1976 г.
Неговото встъпване в длъжност беше доста обещаващо за лагера на демократите, които контролираха Конгреса и Белия дом за първи път от 1968 г. насам.
Първите две години стартираха успешно, като рейтингите на популярност на Картър бяха по-високи от тези на Роналд Рейгън или Барак Обама на същия етап от мандата им. Той убеди Сената да ратифицира договорите за Панамския канал през 1978 г. и засили позициите на САЩ на международната сцена.
Еуфорията обаче постепенно отшумя и грешките взеха връх на фона на втората петролна криза през 1979 г. Един кадър от тези „години на Картър“ ще остане жив в паметта: дългите опашки от шофьори, които бързат из цялата страна, за да заредят гориво, страхувайки се от дефицит.
През юли 1979 г. Джими Картър прави телевизионно обръщение на живо, което опонентите му наричат „реч на слабост“ и което според тях обобщава основните черти на един наивен, песимистичен и слаб човек.
В едно единствено обръщение той цитира надълго и нашироко някои от отправените към него критики за липсата на лидерство или визия. Вземайки за отправна точка енергийната криза, той разширява обхвата на забележките си, за да спомене една „почти невидима заплаха“ за американската демокрация – „кризата на доверието“. „Симптомите на тази криза на американския дух са навсякъде“, казва той с особено мрачен тон.
Краят на неговия мандат беше засенчен от иранския кошмар: в продължение на 444 дни около петдесет американци бяха задържани, след като радикални ислямисти щурмуваха посолството на САЩ в Техеран.
През април 1980 г. военна операция с хеликоптери, която е организирана, за да ги освободи, завършва с пълен провал. Заложниците са освободени на 20 януари 1981 г., в деня на встъпването в длъжност на президента Роналд Рейгън.
След поражението собствената му партия иска да забрави тези трудни години. Президентството на Картър е последвано от три мандата на републиканците (Роналд Рейгън, след това Джордж Буш – старши). И до днес малцина лидери на Демократическата партия споменават неговото наследство.
В балансираната си биография на Джими Картър историкът Джулиан Зелизър, професор в Принстънския университет, подчертава всички „изключително трудни“ обстоятелства, с които Картър се сблъскал и които биха поставили „всеки президент“ в трудно положение.
Той обаче също така подчертава трудностите, които този „новак в политиката“ е имал при адаптирането си към властта. За 39-ия президент на САЩ „да бъдеш външен човек във Вашингтон се оказа едновременно благословия и проклятие, възможност и бреме“, пише той.
Подиграван заради нерешителността си в Белия дом, Джими Картър се оказа силен в способността си да влезе в новото си амплоа след напускането на американската столица. Дотолкова, че той с широката си, заразителна усмивка често е наричан, не без ирония, „най-добрият бивш президент“ в историята на САЩ.
Когато напусна поста си през януари 1981 г. на 56-годишна възраст, Картър, който е страстен защитник на демокрацията и социалната справедливост, започна нова глава в живота си с неподправена енергия.
Начело на създадения от него „Център Картър“ в Атланта той наблюдава десетки избори по целия свят. Неуморен пътешественик, той може да бъде видян навсякъде: в Мексико, Перу, Никарагуа и Източен Тимор. В Хаити, Кипър и Северна Корея той предлага услугите си на добра воля и е неуморен ентусиаст, дори ако резултатите понякога са спорни.
През 2002 г. Картър е удостоен с Нобелова награда за мир за „десетилетните си неуморни усилия за насърчаване на мирното разрешаване на международните конфликти и за развитието на демокрацията и правата на човека“.
През август 2015 г. Джими Картър започва лъчетерапия за лечение на тумори в мозъка си.
По този повод той обобщава своята изключителна кариера с прости думи: „Президентството, разбира се, беше върхът на моята политическа кариера […], но животът ми след напускането на Белия дом в личен план беше по-пълноценен“.
По време на тържество в началото на ноември в баптистката си църква в малкия град Плейнс, щата Джорджия, където е роден и е живял през по-голямата част от живота си, той си спомня за този епизод с голямо спокойствие и малко хумор.
„Мислех си, разбира се, че ще умра много бързо. Молех се. Не помолих Бог да ми позволи да живея по-дълго, но го помолих да ми даде достойно поведение пред лицето на смъртта. И осъзнах, че съм напълно смирен пред лицето на смъртта“.
Източник: БТА
