Може да не ви хареса какво следва в Иран! Шансовете за демократичен преход са доста мижави!

Репресивният, клерикален режим на Иран се бори за оцеляването си. Има много причини да се надяваме, че той ще се срине. Ислямската република е насилствена, корумпирана и теократична. Тя систематично дискриминира жените и малцинствата, а политиките ѝ доведоха до икономическа катастрофа. Когато иранците излизат на улицата, за да протестират, режимът ги убива. Не е чудно тогава, че всички, от президента на Републиканската партия Доналд Тръмп до конгресменката Александрия Окасио-Кортес, са заявили, че биха искали режимът да загуби властта си. Тръмп дори обмисля военни действия, предназначени да осъществят това. Със сигурност каквото и да последва, би било по-добре.
Или пък не?

През последните няколко дни разговарях с хора, които познават добре Иран. Всички те подкрепят протестиращите и се противопоставят на настоящото правителство. Но те предупреждават, че всеки, който очаква следващият режим на Иран да бъде демократичен или мирен, може да бъде много разочарован.
Има няколко основни сценария за това как правителството може да загуби властта си. Първо, може да бъде свален чрез държавен преврат, извършен от съществуващи чиновници, които искат да сложат край на политическата и икономическа криза в страната. Каквато и система да създадат след това, е малко вероятно да бъде свободна – превратите рядко водят до демократични преходи.
Друг начин, по който може да загуби власт, е ако върховният лидер Али Хаменей и неговите заместници бъдат свалени от Съединените щати. Но Иран няма единно, обединено опозиционно движение, което може да се намеси и да поеме контрола, ако лидерите на режима бъдат внезапно убити. Вместо това иранската опозиция е разделена, а ръководството ѝ е до голяма степен в затвора. Нещо повече, Иран би останал без ясен държавен глава, ако целият режим внезапно се разпадне само от вътрешен натиск.
„Ислямската република няма алтернатива“, каза ми Вали Наср, професор по близкоизточни изследвания и международни отношения в университета „Джонс Хопкинс“ и бивш старши съветник на специалния представител на САЩ за Афганистан и Пакистан. „Няма сила, която действително може да поеме властта в сценарий „следващия ден“.“

Това не означава, че Иран е неспособен да създаде такъв. Насър каза, че хората в страната са умели в сформирането на групи на гражданското общество, дори и пред лицето на репресии. Държавата има дълга конституционна традиция и история на конкурентни избори. С други думи, тя притежава необходимите съставки за изграждане на демократични институции, поне на теория.
Но режимът безмилостно е унищожил конкуренцията си, което прави невъзможно нейното пълно заместване. Следователно това, което предстои, може да не е по-добро. Всъщност може да е и по-лошо.

Революциите – насилственото, често жестоко сваляне на политическа система – имат категорично смесена история. Американската революция доведе до демокрация. Но тя беше нещо като изключение. Френската революция беше последвана от епоха на насилствени сътресения и масови екзекуции, известна сега като Царството на терора. Руската революция следваше подобен път: болшевиките сложиха край на династията Романови, само за да я заменят с още по-репресивния Съветски съюз. Нито една от революциите от Арабската пролет не е довела до трайна демокрация (въпреки че съдбата на Сирия все още е неясна). Революцията в Иран от 1979 г. свали шаха, но създаде Ислямската република.

Иранската революция е особено отрезвяваща съвременна история. Когато започна, имаше много потенциални резултати, различни от „теократична диктатура“. Тогавашният Иран имаше разнообразни силни социални движения с дълги организационни традиции, всяко от които представляваше различни социални сектори. С разгръщането на въстанието те до голяма степен работиха заедно, за да свалят кралското правителство. Но след като успяха, сътрудничеството спря. Аятолах Рухолах Хомейни, водещата религиозна фигура на страната, завзе властта. След това той и неговите последователи започнаха безмилостно да прочистват конкурентите си.

Резултатът е днешният Иран. Трябва да се признае, че това е сложна авторитарна система. За разлика от Китайската народна република или Севернокорейската народнодемократична република, Ислямската република има действителни републикански елементи: а именно избори за определяне на президента и членовете на парламента. Тези избори не са фиктивни, тъй като кандидати с различни политически убеждения се състезават и печелят. Но състезанията в крайна сметка се контролират от върховния лидер на страната – първо Хомейни, сега Хаменей – който е неизбран духовник. Върховният лидер, например, ефективно определя кой може да се кандидатира на национални избори, като по този начин определя границите на конкуренцията. Той (и винаги е той) също така има пряк контрол върху различни институции, които оформят вътрешния и международния път на Иран. Това включва Корпуса на гвардейците на ислямската революция: водещият клон на въоръжените сили на Иран.

Иранците, които са против върховния лидер – което днес е повечето от тях – все още изразяват мнението си. Това включва и чрез масови улични протести, като тези, които се случват сега. Някои особено отдадени и смели врагове дори са изградили последователи и платформи. Но режимът потушава протестите, след като достигнат критична маса, и затваря опоненти, които получават твърде много внимание. По този начин затруднява иранците да изградят организирани опозиционни движения, които могат да се развиват и да издържат.

Масовите протести, разбира се, могат да генерират натиск, независимо дали са организирани или не. Такъв натиск може да бъде особено силен, ако протестите се случват с нарастваща честота, както може би се случва сега. (Изминаха малко по-малко от три години, откакто въстанията „Жени, живот, свобода“ обхванаха страната в края на 2022 г. и началото на 2023 г.) Иранският режим демонстрира забележително единство в отговор на всички тези демонстрации, което е една от причините, поради които е издържал предишни прогнози за своя крах. Но когато годишната инфлация надхвърля 50 процента, както е сега, е разумно да се запитаме колко пъти правителството може да призове силите за сигурност да стрелят по тълпите. Това е особено вярно за хората, които дърпат спусъците, които често са обикновени граждани.

Най-очевидните кандидати за преврат може да са среднопоставените военни и командири по сигурността на Иран, които не са се възползвали напълно от членството в режима. „Те са по-млади и все още не са спечелили пари“, каза Афшон Остовар, доцент във Военноморското следдипломно училище. „Те не са корумпирани вътрешни лица, които са спечелили огромни количества богатство от системата и имат стимул да я поддържат.“ Поради това е лесно да си представим как тези служители се разделят с по-старите си началници или може би си партнират с няколко от тях, за да изтласкат Хаменей и неговите лоялисти.
Много по-трудно е обаче да си представим как те предават властта на демократично правителство след това. Лидерите на преврати почти винаги установяват диктатури. В случая с Иран тази диктатура може да е по-висша от съществуващата сега. Ако военните командири са прагматични, например, те биха могли да се опитат да следват грубия път, начертан от саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман, който се стреми към икономическа интеграция с останалия свят и социална либерализация. Такъв път може дори да не се окаже ужасно труден за Иран. Страната започва от ниска база и би могла да облекчи голяма част от изолацията си, като се откаже от ядрените и ракетните си програми. Но Мухаммед бин Салман е, ако не друго, по-малко толерантен към политическото несъгласие от Хаменей, а иранската военна диктатура също би могла да бъде. Тя би могла например да разпусне избраните власти в страната. Като алтернатива, би могла да ги запази, но многократно да се намесва и да се намесва, подобно на това, което Хаменей прави сега. Така или иначе, резултатът може да е нещо като равенство.

Остовар и Наср предупреждават, че един преврат може просто да доведе до нов върховен духовен лидер, подобен на Хаменей. (Иранските служби за сигурност и религиозният елит са дълбоко вплетени.) Или биха могли да посочат някой по-лош. Хаменей с право е възприеман като безкомпромисен и непоколебим идеолог. Но той всъщност не е най-крайната фигура в политическия апарат на Иран. „Хаменей е пречка за реформаторите, но по странен начин той е и пречка за най-твърдолинейните гласове“, каза ми Наср. Има служители в ведомствата за национална сигурност и вътрешни работи на страната, каза Наср, които искат страната по-агресивно да налага женския си дрескод или да бъде още по-войнствена към Америка и Израел. Президентските избори в Иран през 2024 г. служат като доказателство. Балотажите противопоставиха ултраконсервативния бивш секретар на върховния съвет за национална сигурност на страната Саид Джалили срещу умерения бивш министър на здравеопазването Масуд Пезешкиан. Това бяха избори, за които много външни анализатори смятаха, че Пезешкиан няма да спечели. Но по време на кампанията Джалили зае толкова агресивна позиция по вътрешни и международни въпроси – наред с други неща, той описа задължителното забулване на жените като въпрос на националната сигурност – че изглежда отчужди върховния лидер. Много довереници и съветници на Хаменей в крайна сметка подкрепиха Пезешкиан, който надделя.

Без Хаменей Джалили можеше да бъде президент. И ако се случи преврат, той или някой като него би могъл да го поведе. Експерти казват, че много хардлайнери са разочаровани от сравнително меката реакция на Хаменей на атаките на Израел срещу Иран. Ако цикълът на протести продължи, те може да потърсят да поставят някой по-силен.
Превратът не е единственият начин, по който иранският режим може да падне. Президентът Доналд Тръмп многократно е заплашвал да атакува Ислямската република, ако тя навреди на демонстрантите, а във вторник в публикация в социалните медии той каза на иранците, че „ПОМОЩТА Е НА ПЪТ“ и ги насърчи да продължат да протестират. Той е бил информиран от съветници за потенциални военни цели. Наборът му от възможности е широк и премахването на Хаменей вероятно не е по подразбиране. Но Тръмп вече обезглави едно правителство тази година, а Вашингтон и Техеран започнаха да си разменят заплахи, преди повечето американци да са се родили. Напълно е възможно Тръмп или някой от неговите наследници да нареди големи атаки срещу Ислямската република.
Всъщност, това, което може да се нарече „венецуелска опция“, изглежда е на масата. Ако Тръмп реши да се насочи към ръководството на Иран, той може да успее да убие или отвлече Хаменей и някои други високопоставени фигури, а след това да издигне някой, който е по-приятелски настроен към Америка. Но това все още не означава, че новият шеф на Иран ще бъде по-добър за народа му. Във Венецуела президентът отстрани Николас Мадуро, но остави на поста си репресивния вицепрезидент на Мадуро, при условие, наред с други неща, че тя ще даде на американските компании достъп до венецуелски петрол. Белият дом би могъл да опита нещо подобно в Иран, като замени Хаменей с висш командир на Корпуса на гвардейците на ислямската революция, редовен военен командир или дори висш религиозен духовник, който запазва авторитарната система, като същевременно се съгласява да се откаже от части от ядрената програма на Иран.

Друг вариант би бил Вашингтон да постави лидер извън системата. Много иранци, живеещи в чужбина, имат предвид точно такъв лидер: Реза Пахлави. Пахлави, синът на последния шах на Иран, е неразделна част от диаспората. През повече от 47-те си години живот в изгнание той е изградил обширна мрежа от монархисти както в Северна Америка, така и в Европа. Все по-често изглежда, че е изградил последователи и в Иран; във видеоклипове от скорошни демонстрации много протестиращи скандират името му. Пахлави, междувременно, се рекламира като бъдещ лидер. Той се е срещал със западни журналисти и правителствени служители, включително наскоро с пратеника на Тръмп за Близкия изток Стив Уиткоф. Той е правил видео обръщения, призовавайки иранците да се въстанат и обещавайки, че ще се завърне и ще поведе демократична трансформация. Работил е с иранци в диаспората с научна, икономическа и друга експертиза, за да създаде план за преход.

Но много експерти са скептични към Пахлави. Те се съмняват, наред с други неща, в неговата ангажираност към демократичните принципи. Бащата и дядото на Пахлави са били авторитарни личности и когато в скорошно интервю за Wall Street Journal го попитаха за диктатурата на баща му, Пахлави каза, че „са били допуснати грешки“, преди до голяма степен да защити миналото на баща си. Пахлави също така избягваше въпроси дали ще служи като нещо повече от преходна фигура. Някои от хората около него, междувременно, се оказаха силно разделящи. През 2022 г. съпругата му намекна в Instagram, че Наргес Мохамади, затворена иранска активистка за правата на човека (и сега Нобелов лауреат), има връзки с Ислямската република. А онлайн поддръжниците на Пахлави са известни с тормоза на критиците му. В резултат на това само малцина от интервюираните от мен бяха склонни да го критикуват публично.

Други говориха за самия Пахлави като за добър човек. Но бившият престолонаследник може да се затрудни да управлява демократичен преход, дори ако има правилните намерения. Пахлави има малък опит в управлението, освен това, което е научил, наблюдавайки баща си. Когато той се опита да помогне за създаването на диаспорична опозиционна коалиция през 2023 г., по време на предишната вълна от антиправителствени протести в Иран, тя се провали. И от протестните скандирания не е ясно колко подкрепа има той и доколко тази подкрепа е просто носталгия по неговия нетеократичен баща. Пахлави все още би могъл да играе положителна роля в прехода, особено като се има предвид известността на името му. Но наблюдението на преминаването на Иран от ислямското управление би било монументална административна задача. Страната е дом на над 90 милиона души с различни вярвания и етнически произход на земна маса с размерите на Аляска. Ще бъде трудно за всеки, с каквото и да е ниво на опит, да ръководи държавата през крехък и трансформационен процес.

„Може да се окажете в ситуация на огромен хаос“, каза ми Наср, позовавайки се на насилието, което настъпи, след като Америка свали Саддам Хюсеин в Ирак. В най-лошия случай страната може да се изправи пред вътрешна или външна война. В края на краищата Иран е бил нападан многократно преди, включително от Саддам, който нахлу в страната не след дълго след падането на правителството на шаха.
Нищо от това не означава, че Ислямската република не може при никакви обстоятелства да отстъпи място на стабилна, демократична система. Тя е нация с дълга, споделена история и нейният народ би могъл да сформира широка опозиционна коалиция, дори докато е изправен пред репресии. Историята е пълна с големи групи, които са се формирали при автокрации и след това са продължили да ги унищожават. През 80-те години на миналия век, например, поляци с всякакви убеждения се присъединяват към „Солидарност“ – профсъюз и антиавторитарно социално движение – за да се противопоставят на комунистическото правителство на страната си. Въпреки всичките си усилия, Варшава не успява да закрие групата. В крайна сметка, изправена пред неумолим народен натиск, тя трябва да преговаря със „Солидарност“, да споделя властта и да проведе избори там, където комунистите падат. Много латиноамерикански общества са побеждавали своите диктатури по приблизително същия начин. Такъв „договорен“ преход – при който борещите се авторитарни лидери преговарят с опозицията и след това предават властта – би могъл да проработи добре в Иран. Страната вече има силни работнически групи и повтарящите се протести биха могли да помогнат на опозиционните движения да се институционализират и обединят.

Иран има и други потенциални пътища към щастлив край. Пахлави твърди, че има контакт с много дезертьори в рамките на режима. Ако правителството падне, неговият екип може да се опита да използва тези връзки, за да изгради функционална лидерска коалиция, която в крайна сметка да предаде властта. Съществуващите избирателни институции на Иран също биха могли да улеснят демократичната трансформация. Ако Иран претърпи преврат и ако новите му лидери се сблъскат с продължаващи протести, те биха могли да заключат, че не са подготвени да ръководят държавата и да дадат повече отговорност на избрания президент и парламент. Следващият върховен лидер (ако Иран запази върховен лидер) може също да избере да се откаже от контрола. Иран скоро може да има такъв лидер дори без преврат или революция. Хаменей е 86-годишен оцелял от рак.
Но в момента това са малко вероятни шансове. Засега има малко признаци, че разделената опозиция се сплотява или че Пахлави набира скорост вътре в режима. Така че е грешка да се мисли, че падането на този режим автоматично ще доведе до нещо по-добро. В политиката, както и в по-голямата част от живота, почти всичко може да се влоши. Факт е, че иранците, преживели години на война, сътресения и икономически упадък, знаят твърде добре.
„Тези по улиците са захвърлили предпазливостта на вятъра и мислят, че това е момент „сега или никога“, каза Санам Вакил, директор на програмата за Близкия изток и Северна Африка в Chatham House. Но други иранци, каза тя, са по-тревожни. „Мълчаливото мнозинство може би е малко притеснено накъде отиват нещата, за хаоса и несигурността на настоящия момент и какво може да донесе бъдещето.“

Автор Даниел Блок, редактор във Foreign Affairs.