Европа сама избра жалката си съдба на сателит на САЩ и го разбра чак, когато се видя, че Историята не е свършила. Анализ от Георги Вулджев:
“Дами и господа, обявявам военно положение в Европейския съюз. Целият ядрен арсенал на Франция е приведен в готовност. При липса на съдействие от ваша страна, столиците ви ще бъдат изпепели за броени минути.
От днес вашите национални армии са подразделения на Френския чуждестранен легион. Отмина времето на комисиите, работните групи и консенсусните решения. Дойде времето на действието.
Европа трябва да се обедини или ще загине. Това е най-бързият и ефективен начин. Най-естественото нещо е Франция да поведе обединена Европа в този суров нов свят. Не ви моля за прошка, но ви моля за разбиране.
Europe, c’est moi.“
Представете си, че Емануел Макрон изрича тези думи на неформалната среща за сигурността на Европа, свикана от него в Париж днес. Как се чувствате? Можете ли въобще да си го представите? Отговорът на този въпрос е от ключово значение. Ако нещо такова е немислимо, то и т.нар. „стратегическа автономия“ на Европейския съюз също е немислима.
Европейските политици са в амок. Кършенето на китки в отговор на думите (и действията!) на новата власт в САЩ са импотентни жестове. Нито Тръмп, нито Ванс, нито който и да е друг от новото поколение политици в САЩ няма да се огъне поради морализаторско махане с пръст. Живеем в един нов свят, който всъщност е стар. Свят, в който историята вече не е свършила.
Европа сама се вкара в клопката, в която се намира. Тежката икономическа и военна зависимост от САЩ е резултат от съзнателните (или може би несъзнателните) решения на вече няколко поколения европейски политици. Но дори до 2022 г. все още имаше начин тази зависимост да не е абсолютна. Ако ЕС беше взел друга позиция по инвазията в Украйна, сега може би щеше да е…в друга позиция. В по-силна, или най-малкото по-гъвкава преговорна позиция. И по отношение на САЩ, и по-отношение на Русия, всъщност.
Уви, което е свършено е свършено. Грешките трябва да се осъзнаят, разбира се, за да не се повтарят, но по-релевантното в момента, европеецо, е какво точно смяташ да правиш? Как точно би изглеждал пътят ти към постигане на независимост от „предателска“ Америка, сега когато си се събудил в свят, в която тя не е това, което искаш да е?
Колко жалко е да си толкова зависим от друга държава! Един различен резултат на нейните избори води до екзистенциална криза за теб! Европеецо, каква ирония, че живеейки в континента на безбройните „граждански общества“, ти всъщност си точно обратното – поданик, без избирателни права. На една далечна империя. Горко ти когато тя стане и студена.
Еманципация! Как би изглеждала тя? Какви биха били конкретните стъпки? Първо, нещо (по-)лесно. Енергийна независимост. Как? Европа ще започне да пробива за шистов газ? Ще се върне към въглищата? Ядреният сектор ще се дерегулира и АЕЦ-и ще никнат като гъби? Десетилетия зелен консенсус, както на наднационално, така и на национално ниво ще бъдят зачеркнати? Германия ще се откаже от второто си най-устойчиво политичско табу?
Второ – военният въпрос. Как ЕС ще стане единен международен субект без неговото разрешаване? Няма как. Но как може да бъде разрешен? Тук не говорим за десетилетни табута, а за вековни. Германия доброволно да приеме лидерството на Франция? Или обратното? Това въобще въобразимо ли е? Не? Какво казваш? Европейската армия (или армии) ще се ръководи от…международен комитет в Брюксел. Решенията ще се взимат консенсусно! Разбирам. Рецепта за бързи и решителни военни действия, ако недай си Боже, се наложат. Със сигурност.
Няма и минута разсъждения за „стратегическа автономия“ и вече те боли главата. Сега разбираш, че неслучайно се използват толкова абстрактни и неясни термини. Ако кажеш „независимост“, много по-бързо ти става ясна нейната невъобразимост.
Но европеецо, ти ТРЯБВА да използваш въображението си. Ако си сериозен в това, което говориш, разбира се. Смелите действия изискват смели идеи. Нека се върнем към сцената, която описах в началото. Сега можеш ли да си я представиш? Все още не? Каква независимост планираш въобще? Та ти дори не си започнал да мечтаеш.
Георги Вулджев, фейсбук
