“Лукойл-България” от години се представя като частна компания, функционираща на пазарен принцип, но истината е добре известна на европейските разузнавания, американските енергийни анализатори и служби и на самата Европейска комисия. Това е геополитически инструмент на руската държава. Макар формално да има структура на корпорация, в дъното стои златната акция, държана от Москва, кадровата й политика е свързана с хора, лоялни на Кремъл, а ролята й в чужбина винаги е била не просто икономическа, а стратегическа. В България това е особено очевидно – пристанището, рафинерията, складовете, логистичните канали и контролът върху пазара представляват ресурс с огромно геополитическо и стратегическо значение.
Затова е и напълно нереалистично да се очаква, че Русия би продала подобен актив, независимо какви думи се произнасят публично. Кремъл не се отказва лесно от стратегически позиции, особено в държави, които разглежда като зони на влияние, буферни територии и потенциални троянски коне в Европейския съюз. Дори войната в Украйна, финансовият натиск и санкциите да затрудняват управлението на активи в чужбина, Русия предпочита да съхранява контрола, особено там, където инфраструктурата и енергийната зависимост й дават предимство.
На този фон предполагаемият сценарий за участие на ББР в “изкупуването“ на Лукойл изглежда не просто възможен, а дори вероятен. Това е класически случай на прикрита национализация, при която държавна банка се натоварва с милиарди кредити и гаранции, за да “поеме“ актив, който само формално сменя собствеността си. Официално държавата става мажоритарен участник, а реалното управление остава в ръцете на същите руски мениджъри, посредници и логистични схеми. Русия получава свежи средства в условията на санкции, но не губи влиянието си. Това е мимикрия, представена като държавнически ход. На хартия дружеството изглежда българско, но по същество остава руско.
Причината подобна схема да работи е проста. В XXI век собствеността е флуидна, а контролът се осъществява чрез механизми, които не зависят от акционерните проценти. Дългосрочните договори за доставки, технологичната зависимост, ключовите кадри, инфраструктурата, изградена по руски модел, както и множество скрити клаузи, способни да задействат международни арбитражи, правят така, че формалната смяна на собствеността да не променя нищо. В такава конфигурация България рискува да плати милиарди за придобиване на актив, чиито екологични, финансови и инфраструктурни пасиви остават за сметка на държавата, докато реалният контрол се запазва в Москва чрез посредници и договорни зависимости.
Това не е новост. Това е практика, наблюдавана в Балканите, Кавказ, Централна Азия и Източна Европа, където Русия многократно е използвала сходни механизми, за да запази стратегически позиции под прикритието на местна собственост. За България обаче подобен сценарий би бил тежък удар. Това, което се представя като “национализация“ в името на заобикаляне на американските санкции, всъщност може да се окаже едно от най-мащабните ограбвания на българския народ – не само заради завишената цена, която ще бъде прехвърлена върху държавната банка, а защото тези средства могат да бъдат вложени в образование, иновации и модернизация на икономиката, вместо да бъдат предоставени като индиректна финансова инжекция на руска държавна структура, преоблечена като корпорация.
Привидното освобождаване всъщност бетонира зависимостта. Операцията изглежда като държавнически акт, но може да се превърне в най-тежката форма на прикрита подчиненост, при която България плаща милиарди, а Русия запазва най-важното – контрола. Разбира се, местните лапачи ще напълнят и те щедро джобовете се с поредното източване на ББР и в последствие – чрез посредници на входа и на изхода. Българските граждани и данъкоплатци – ще си смучат палците.
автор Стоян Тончев, ЛибертаБГ
