3 идеи покрай МОЧА:
И преди ръката на солдата да бъде отрязана заедно с автомата!
1️⃣. Много се говори, че мястото на МОЧА било в музея. Но музей за демонтираните статуи няма – има галерия на открито за социалистическото изкуство (където акцентът е върху авторите, стила на соцреализма и т.н.), а трябва ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ (какъвто няма, никога не е имало и никой не планира да има), който да постави и обясни Альошата и всички други пропагандни извращения в историческия им (а не в художествения им) контекст. Подходящо място за такъв музей – паркът до летището. Представете си само колко туристи би привлякъл!
2️⃣. Много се говори и че на мястото на МОЧА трябва да има български паметник, а и също – че Княжеската градина (бившата „Царска детска градина“) все пак трябва да запази някакъв спомен за пропагандните извращения. Демонтажът на статуите от върха на чудовищно грозния 37-метров тотем далеч не значи, че някой има план за премахването на постамента и на целия комплекс, заемащ общо над 6 декара площ. Та ето ви и една моя идея: НЕ САМО ДЕМОНТАЖ, НО И ДЕКОНСТРУКЦИЯ. Когато статуите се демонтират, нека един работник с флекс отдели българската майка от съветския войник, както и българските деца от навалицата с изфабрикуваните ликуващи посрещачи. И после – когато мраморните основи на МОЧА се разчистят, нека тези статуи се върнат в Княжеската градина но без гигантоманските им пиедестали. (а техни копия да останат за музея до летището).
Паметник на българската майка и на българските деца в бившата Царска детска градина.
Освободени от „освободителите си“.
3️⃣. Никой не говори обаче за десетките други пропагандни тотеми из цялата страна. Демонтажът на МОЧА формално е заради констуктивни, а не идеологически или исторически причини. А какво правим с комунистическите капища, които не са напукани и опасни? Въпросът може да се реши само на законово ниво – с изрична промяна в Закона, обявяващ комунистическия режим в България за престъпен. Трябва веднъж и завинаги да се посочи, че паметниците на тоталитарната пропаганда подлежат на премахване. Има съществена разлика например между Альошата в Пловдив и паметника на Българо-съветската дружба във Варна от една страна и „1300 години България“ в Шумен или паметника на Левски в Карлово, от друга и те не може и не трябва да се ползват с една и съща законова защита като недвижимо материално културно наследство. Именно защото жалоните на поробителя (по думите на един от техните автори, Любомир Далчев) не са паметници, а инструменти на пропагандата, чието място може да бъде единствено в исторически музей, а не в центъра на почти всеки български град. Все даваме Полша за пример. Там въпросът е решен през 2017 точно на законово ниво. Дали и в България това е възможно? Гледайки жалката сага за МОЧА, напредваща с миши стъпчици, вече силно се съмнявам в „добрите сили“.
Александър Шпатов, Публичното изкуство
