В държава, в която няма аристокрация, само фамилните имена могат да подскажат нечий произход или завет от миналото, който да обясни идеологическите възгледи и убежденията на даден участник в политическия процес.
Пример за такава фамилия са Московите, които имат видни представители в редица области и са оставили своята
следа с действията си и плодовете на труда си.
Естествено, поводът да се сетим за Москови, е постъпката на най-прочутата издънка на рода в днешния ден – министърът на здравеопазването Петър Москов.
Популярен факт е, че Петър е син на известния пернишки доктор Стефан Москов, от който наследява професията си. Майка му, Емма Москова, беше министър на културата в правителството на Иван Костов и депутат в две народни събрания. Тя стартира проекта за НХГ „Квадрат 500“ още през 1999 г. и стана известна с това, че уволни Божидар Димитров от поста директор на НИМ, заради скандала покрай „История славянобългарска“.
Братовчед на Петър е гениалният режисьор Теди Москов – автор на легендарното предаване „Улицата“ и носител на редица награди за театрална режисура.
Майката на Теди, Рада Москова е сценарист и драматург, автор на любимият филм „Куче в чекмедже“. Свекър на Рада Москова е д-р Иван Москов – съдебният лекар, извършил аутопсията на цар Борис III по настояване на принц Кирил.
Безспорно, най- значимото име от рода е това на брата на дядовците на Петър и Теди – д-р Атанас
Москов.
Д-р Москов е един от най-дейните активисти на социалдемокрацията в България преди Втората световна война, а след 10 ноември възстановява Българската социалдемократическа партия (БСДП) с девет свои съратника, за да сбъдне мечтата си и да даде своя принос в демократизирането на републиката.
Днес Доктора е забравен и за да припомним емблематичния му живот ще споменем само няколко факта.
През 1946 г. побеждава лидера на БКП Георги Димитров в мажоритарни избори за народно събрание, които комунистите касират и в последствие Москов прекарва две години в полицейския затвор без присъда, но подложен на зверски издевателства и мъчения. След това лежи още две години в „Белене“, изселен е в Севлиево и дълго време не може да си намери работа.
Доайенът на българската социалдемокрация е завършил право и е доктор по дипломатически науки от Брюксел.
Критик на Стамболиски, Цанков, Борис III. Антифашист, хуманист, социалист и демократ.
Човек, който притежава достатъчно авторитет да се обади по телефона на екс-канцлера Вили Бранд, в качеството му на председател на социалистическия интернационал и простичко да обяви, че е възстановил БСДП. Аристократ, чиято съпруга Рене Едмонд Вилме е с потекло на белгийска графиня, което не й пречи да изхранва смазания от комунистите си съпруг, като прекопава градини в севлиевските села. Човек, който през 1989 г. е преодолял личната трагедия от ранната смърт на сина си и загубата на съпругата си в името на порива за свобода, за демокрация и за равноправие. От надежда за промяна и от любов към родината. Това е д-р Атанас Москов – пренебрегнат от времето си и от силните на деня, защото е автентичен елит и безспорен приносител на демокрацията, от който Кръглата маса не е имала нужда. Впрочем, както не имала нужда и от неговия
наследник д-р Петър Дертлиев.
И на фона на тази трагична биография, която внушава принципи и устои, се сблъскваме с тоталния конформизъм на пра-племенникът на д-р Атанас Москов – Петър. От едната страна имаме личност, която лежи по лагерите, но не сменя убежденията си. От другата – съвременна номенклатура, която изоставя партията си, за да запази поста си.
Изборът на Петър е по-лесният и изповядва слоганът на инквизицията „целта оправдава средствата“.
Младият Москов пренебрегна морала и собствената си борба в името на нещо толкова жалко, преходно и недостойно, колкото може да е позицията на министър в днешно време.
Казват, че е отличен анестезиолог. Познати на обществото са и множество истории за тежкия кръст на великите династии и големите очаквания, които хората имат към техните представители. Не един и двама сина и дъщери на известни и успели родители са провалили живота си, стремейки се да впишат собствената си идентичност в заобикалящия ги свят.
Може би теглото от очакванията към Петър го е претоварило и той е загубил разсъдъка си или е забравил смисъла си. Или предпочита да пречупва разговорът за държавата и печалбите през финтовете на Жиру.
Едно обаче е сигурно – заради гена си, младият Москов няма извинение, защото трудно се вписва в стадното равнище на болшинството от изпълнителната власт. Дори привидно да е останал на страната на добрите, заради постъпката спрямо приятелите си, всъщност заема страната на лошите. Защото приятелството, лоялността и честността са по-важни от министерското БМВ. Защото не бива да забравяш кой си и с лекота да застанеш до съдниците на родствениците си. Защото заветът те прави герой, а не обратното.
Накрая ще припомним думи на д-р Атанас Москов от негово интервю по повод СДС, дадено през октомври 1991 г.
С валидните си и днес думи прави на пух и прах поведението на тогавашната десница, което напомня за сегашното поведение на ДСБ и 50-тината им приятели пред Народното събрание, чрез които Петър стана здравен министър, а сега се разграничи от тях.
Освен за липсващата политическата култура, д-р Атанас Москов говори и за политическия морал. Коментарът ще е недостоен:
Тая духовна, тая политическа култура е унищожена и това е голямото нещастие на нашето настояще (…) И се проявява особено пагубно, почти трагично в сегашното състояние на СДС. Аз акцентирах върху липсата на политическа култура. Всъщност причината е още по-дълбока – липса на политически морал. И изобщо на морал в нашия обществен живот. Създадено е такова едно състояние на отприщване на човешките недостатъци, на човешките пороци за сметка на добродетелите, че мнозина, ако не всичките, които ръководят сега яростната политика против партиите, са олицетворение на тоя голям провал на морала в нашата страна. За хора, които разбират обществените закони, това е неморално. От една страна, да казват – ние се стремим към Европа, към европейската цивилизация, и да не виждат, че няма страна в европейската цивилизация, в която да няма парламент с партии и да се базира на движения (…)
И сега тези хора викат – вън парламента, движението ще управлява, като движението това е народът, като народът – това сме ние. И това аз намирам, че е особено неморално за хора, които го разбират, които го знаят и които го правят умишлено, за лична кариера. Това са личности амбициозни – на всяка цена власт, слава, ако може, още по-високо да се издигнат, за тях да се говори, те да са, те да ръководят, независимо каква политика ще бъде. Те са опиянени сега. Аз не знам какво е Вашето впечатление, но виждам в Иван Пушкаров, в Иван Костов и особено в Луджев едно самовлюбване – “Постигнах нещо, което е било непостижимо”. (…)
Тези, които водят движението и които са лично амбицирани да успеят, познават историята. А хората, които малтретират народните си представители – това е утайката на обществото. Това съм го виждал и други път.
Те са тая пасмина, която прави всички митинги. Аз не обичам понятието лумпен, но много често се употребява днес. Лумпен значи никакъв, човек без място в обществото. Това са хората без политическа култура, това са движенията. А тези, които вдигат знака на победата пред тълпите, те нямат политически морал.
Тия тълпи напомнят движенията след Първата световна война, които създадоха фашизма. И това е, което най-вече ме отчайва…
