Автор Николай Панков:
Законопроектът „Пеевски“ и призракът на политическата репресия: исторически аналогии и разпад на европейската правна същност.
Това не е първият път, в който един закон се опитва да узакони репресията чрез институционален език и изчистен формализъм. Историята е препълнена с примери за режими, които са използвали формално „законни“ механизми, за да елиминират опозицията. В нацистка Германия „Законът за защита на нацията“ от 1933 г. дава правна основа за потискане на политически противници, профсъюзи и малцинства – под маската на национална сигурност. В Испания генерал Франко изгражда почти четири десетилетия диктатура с поредица от укази и закони, забраняващи всякакви алтернативни политически идеи, използвайки съдебна система, която по дефиниция не е независима, а част от военната власт.
Сходна е и съдбата на демокрацията в Аржентина след преврата през 1976 г., когато военната хунта инсталира законодателен и съдебен модел, чрез който всяко лице, свързано с леви идеи или критика към режима, може да бъде обект на „предварително отстраняване“ чрез обвинения за подривна дейност, без да има съдебен процес. В Чили след преврата на Пиночет законът не наказва по съдебен ред, а по подозрение – дори съществуването на контакт с опозиционни структури води до интерниране или изгнание. Там също обвинението не е акт на доказана вина, а инструмент на системна репресия.
Този модел е все още жив в много съвременни авторитарни режими. В Иран, например, така нареченият Съвет на пазителите дисквалифицира кандидати за избори без съдебен процес, само с мотива, че са „неверни на принципите на ислямската република“. Политическите партии извън одобрения религиозен елит са забранени, а всяка организация с либерални или опозиционни възгледи подлежи на наказателно преследване, често под формата на „разпространение на пропаганда срещу държавата“.
В Судан, по време на режима на Омар ал-Башир, действаха закони, които предоставяха пълна власт на службите за сигурност да арестуват и задържат лидери на опозицията без обвинение, като същевременно бяха приети закони за забрана на финансиране и публична дейност на всякаква форма на опозиционни партии. След падането на режима подобни практики временно бяха смекчени, но с последвалия военен преврат от 2021 г. същият модел на законодателна и извънсъдебна репресия се възроди – чрез временни укази, отменящи правата на сдружаване и политическо участие.
В Кения, по време на диктатурата на Даниел арап Мои, страната официално беше еднопартийна система, като Закона за поддържане на обществен ред забраняваше нерегистрирани политически организации, а самата регистрация зависеше изцяло от Министерството на вътрешните работи. Опозицията беше не просто преследвана – тя беше законодателно елиминирана, при това с претекст за стабилност, сигурност и национално единство.
В Етиопия, до преди няколко години, действаха така наречените антитерористични закони, чрез които журналисти, опозиционни лидери и активисти бяха арестувани с обвинения за „тероризъм“, като в действителност тези закони бяха използвани за премахване на политически конкуренти. Такива дела рядко стигат до присъда – не защото обвинените са невинни, а защото самият процес на обвиняване е достатъчно ефективен, за да ги обезсили политически.
Общото между всички тези исторически и съвременни примери е фетишизацията на обвинението. Съдът става излишен. Достатъчно е държавата да подозира, за да санкционира. Репресията се институционализира чрез закона – и отстранява политическия противник чрез обвинителен акт, а не чрез политическо състезание.
На този фон законопроектът на Делян Пеевски е опасен и прецедентен не само в български, но и в европейски мащаб. Той предлага формула, при която цяла партия може да бъде лишена от субсидия и достъп до публична собственост, ако неин лидер е обвинен – не осъден, не подведен под съдебна отговорност след процес, а просто обвинен от прокуратурата. В държава с овладяна съдебна система, където прокурорът няма външен контрол, това означава, че само по волята на главния прокурор една политическа сила може да бъде обезглавена и маргинализирана.
Това не е борба с корупцията, това е формализирана чистка. Това е подмяна на съдебния процес с политическа целесъобразност. Законопроектът не санкционира престъпление, а подозрение. Не установява вина, а удобен претекст. И най-тревожното – не наказва конкретния човек, а структурата около него. Санкционира не просто лидера, а неговите съратници, неговата партия, неговите гласоподаватели. Това е колективна отговорност, която няма място в правова държава.
В Европа няма такъв закон. Никоя държава членка на Европейския съюз не допуска по презумпция да бъдат наказвани политически формации въз основа на действия или обвинения срещу отделни лица. Европейската правна система се гради върху презумпцията за невиновност, правото на справедлив процес, и политическия плурализъм като крайъгълен камък на демократичния ред. Член 11 от Европейската конвенция за правата на човека защитава политическото сдружаване, а член 3 от Протокол №1 гарантира правото на участие в избори – включително на организациите, които представят гражданите. Европейският съд в Страсбург многократно е осъждал държави, прилагащи репресия чрез обвинения без съд: Kavala v. Turkey, Demirtaş v. Turkey, United Communist Party v. Turkey – всички те показват едно и също: обвинението без присъда не може да бъде основание за отнемане на политически права.
Но това, което Пеевски предлага, не е просто законотворчество. Това е патент. Български патент. Патент за подмяна на демокрацията с фасада. Патент за плурализъм с условие. Патент за избори, в които някой вече е дисквалифициран от прокуратурата преди кампанията. И този патент няма аналог в правните системи на свободния свят.
Истинският плурализъм не може да съществува при овладяна репресивна следствена, прокурорска и съдебна система. Не може да има свободна конкуренция между партии, ако една от тях е поставена в унизително положение – да доказва своята легитимност не пред народа, а пред обвинителите. А когато политическата конкуренция започне да се решава в досъдебна фаза, вместо на избори, тогава не просто се нарушава европейската правна система – тя се подменя. Това е пътят към безгласов избор и предизвестен резултат, в който съдбата на една партия се решава не от народа, а от непрочетен и непотвърден пред съда обвинителен акт.
