Албумът „Тъмната страна на луната“ на „Пинк Флойд“ започва с туптене на сърце, така, както и завършва. Десетте песни са опит да се опишат състоянията на човек, през които той преминава през целия си кратък живот. Или по-точно, мрачните, тъмните състояния. Тъмната страна, която прикриваме, но ярко се опитваме да светим с другата. Използвайки чужда светлина.
Текстовете са за надежда, желание да се се живее както искаш, но и за неминуемите етапи на стрес, безпокойство, самота. В песента „Пари“ е описана алчната и консуматорска страна на всички. В „Brain Damage“ пък са засегнати психичните отклонения и заболявания вследствие от славата и постигането на успехи.
Албумът им бе своебразен отговор на появяващите се пънк групи с техния нихилизъм и непукизъм.
Пинк Флойд дори не са група от моето поколение, те са „групата“ на доста по-стари поколения. Но тогава е имало бунтари, истински антисистемни изпълнители. Това си личи и в политическите им позиции, най-вече тези на Роджър Уотърс. Той не е от онези, които ще позволят „корпорации“, пиари, мениджъри и медии да му формулират мнението и поведението. Той бе от първите известни лица, които поставиха под въпрос дейностите на „Белите каски“ в Сирия и ги обяви на пропаганден орган с престъпна дейност. Защо няма бели каски в Газа или Йемен?, питаше той.
Групите бяха анти-системни, те не говореха с корпоративен език. Поне не и в началото.
При рижавия Ед, новият идол, новата емблема на комерсиалната музика, цялата история изглежда като изкуствена захар. Родил се е в семейство на изкуствоведи, съответно баща му е куратор и лектор, а майка му е дизайнер на бижута и културен публицист. Изведнъж обаче ни се разказва, че е бил в бедно семейство и е спал по пейки, под мостове. Едва му събрали пари и му купили китара. Заеквал, бил частично глух, заради което му се подигравали злите дечица и бил малтретиран от съучениците. Трябва всичко да е тъжно по холивудски, да е онеправдан, малцинство. Но хоп, заекването му изчезнало.
Както си е спал по пейки и свирел по барове, изведнъж отива в Америка и там пак хоп, всички звезди го познават и вече са му приятели. Изведнъж Тейлър Суифт, Джейми Фокс, Елтън Джон, Колдплей, Джъстин Бийбър и още пет дузини други изпълнители, звезди и продуценти се оказват негови приятели. Всичките му албуми са с участието на десетки известни изпълнители. Още първият му албум е продуциран от продуцента на Лейди Гага и One Direction.
Текстовете? „Don’t“ я е написал, защото тогавашната му приятелка му изневерила с негов приятел. „Bloodstream“ е за проблемите му с екстази и наркотици. „Tenerife Sea“ e за майка му, тъй като морето напомняло там за цвета на очите й.
И всичкото това с обяснението, че в текстовете имало нецензурни думи, но Ед ги е цензурирал, след като шофьор на такси го помолил, защото малката му дъщеря го слушала също.
Но цялата тази нагласеност се вижда, както в текстовете, които са наситени с лесно запомнящи се рефрени и клишета, така и в политическата му нагласа: Пее в подкрепа на войните, в които страната му има интерес да участва, но си мълчи за други геноциди. Яростно подкрепя ЛГБТ и зелени движения, макар да използва сложна техника и скъп транспорт. Подкрепя либерални и лейбъристки партии.
Продукт на системата. Сякаш говори корпоративен език, винаги е в такт с медиите. Няма никаква критичност, бунтарщина.
Знам, че всяко поколение има своите герои, своята музика, своите представители. Корпорациите могат да създадат големи продукти, лъскави, с невероятни истории. Но за такива като нас, винаги ще изглеждат леко фалшиви, нагласени и захаросани. Пък нека много хора да ни се сърдят.
Признавам, Ед Шийрън е страхотен изпълнител, няма съмнение в таланта му. Не е лесно да работиш със стотици хора. Но се надявам да надскочи някой ден корпоративната си опаковка.
И ще завърша с песен на друга група от по-стари от мен поколения – “ Дайър Стрейтс“.
„Sultans of Swing“ е написана от Марк Нопфлър, вдъхновен от една джаз група, която той гледал в един затънтен и почти празен бар. В края джаз групата се представила помпозно и гордо с името „Султаните на суинга“ (или на рока, както го превеждат), което се сторило доста забавно на Нопфлър. Някак доста забавен бил контрастът между невзрачната лошо облечена джаз група в празен долнопробен бар и тяхното самочувствие на най-добрите.
Така песента станала символ на разминаването между действителност и претенции.
Дахер Фарид Дахер, фейсбук
