Негов ръководите е довереното лице на канцлера фон Радовиц. Веднага започват и опити да се възбуди отново „Източният въпрос“, а Русия да бъде въвлечена в него и да бъде сблъскана с Англия. През 1872 г. австрийският външен министър граф Дюла Андраши (етнически унгарец) заявява:
„Ако някой поиска да разпали „Източния въпрос“, трябва да вложи 300 000 франка в Херцеговина.“
Няколко години по-късно очевидно тези 300 хиляди франка са били намерени и, както отбелязва Бловиц, са свършили добра работа, поднасяйки фитила към балканското буре с барут. Въстаниците са финансирани дискретно от Бисмарк чрез другото му доверено лице Лотар Бухер. Когато коментира въстанието през 1875 г. в Босна и Херцеговина, германският военен аташе във Виена отбелязва:
„Въстанието на Балканите дойде като последица от задънената улица, в която се оказа нашата дипломация във френско-германския конфликт. Единственият изход за нас от това положение беше да предизвикаме Източния въпрос. Само чрез него можехме да забием клин между Русия и Австро-Унгария и да се избавим от застрашаващата ни коалиция.“
В началото на май 1875 г. Бисмарк приема в Берлин специалния представител на сръбското правителство – бившия министър-председател Й. Маринович и му дава своите уверения, че ако Сърбия предприеме настъпателни действия срещу Османската империя, то Германия е готова да и помогне. По същото време в печата започват да проникват сведения за доставки на оръжие от Германия за Сърбия, а на румънско-унгарската граница е заловена една пратка от 60 000 пушки, отпуснати от пруското военно интендантство за сръбската армия.
През лятото на 1875 година избухва въстанието в Босна и Херцеговина. В края на същата година Бисмарк за пръв път лансира идеята за възможна подялаба на балканските владения на Османската империя между Русия и Австро-Унгария.
След като е направила всичко необходимо по първата си цел – да разпали огъня на Балканите, германската дипломация започва активно да работи и по второто направление – да създаде в Русия панславянска кампания, която да формира такова обществено мнение, че да се вкара Русия във война с Османската империя. Наблюдателите заявяват по този въпрос:
„Бисмарк се старае всячески да обърне Русия с фронт на юг… Но без помощта на славянофилите той едва ли би постигнал в това отношение такъв триумф.“
След като през лятото на 1876 г. след потушаването на Априлското въстание, организираниет панславянски натиск достига своя апогей, император Александър ІІ заповядва „Да се разследват пружините на цялото това движение“. Резултатите от проведеното разследване разкриват, че в основата на тази мащабната акция по преориентиране на руската политика глана роля играе … съпугата на императора Мария Александровна.
Родена като Максимилияна-Вилхелмина, тя е дъщеря на Великия херцог на Хесен Людвик ІІ, оженена за руския цар Александър ІІ през 1841 г., приема православието и новото си име Мария Александровна. Няколко години след раждането на Павел – осмо дете и последен син на царското семейство през 1860 г., бракът им фактически се разпада. Александър ІІ (който и дотогава е имал доста любовни авантюри) свързва живота си с княгиня Екатерина Михайловна Долгорукова, а императрицата доживява дните си в самота в Зимния дворец на Петербург. В изпълнение на сложната дипломатическа игра на германската политика
„Да се насочи Русия на юг“
голяма роля изиграва и братът на императрицата – Александър Хесенски, който постоянно се движи по маршрута Петербург, Виена и Берлин. Това е всъщност бащата на бъдещия български княз Александър І Батенберг.
През втората половина на 1876 г. кризата все повече се заплита и поставя руската дипломация в деликатно положение да предприеме някакви мерки. Показателни са думите на руския представител в Цариград Ал. Нелидов – „Ако Русия не предприеме незабавно действия в защита на българите, християнското население ще загуби всякакво доверие в нас.“
Кланетата в Тракия карат Европа да поиска промяна в статуквото на Балканите. При тези условия германският канцлер изтъква, че великите сили трябва да поверят на Русия мандата да накаже Турция за отказа й да приеме волята на Европа. Той дори обещава на руснаците, че ако Великобритания се включи в конфликта на страната на Османската империя, то Германия е готова за военна намеса в полза на Русия.
Междувременно Сърбия и Черна гора започват военни действия срещу Османската империя. На 29 октомври сърбите са разбити от добре познатият ни Осман паша при Крушевац. На 31-ви октомври граф Игнатиев връчва на Високата порта руския ултиматум, който изисква незабавно спиране на военните действия срещу Сърбия и сключване на примирие за 6 седмици. Едовременно с това император Александър ІІ подписва указ за частична мобилизация. Това е бил последния възможен блъф на руската диполмация, която всячески се старае да реши конфликта по мирен път и да избегне на всяка цена военен сблъсък.
Така се стига и до Цариградската мирна конференция. Тя обаче е провалена от английската и германска дипломация. Самият Митхад паша заявява на руските пратеници:
„Бисмарк с всички сили се стреми да ви тласне във война с нас“.
В крайна сметка конференцията наистина се проваля, а с това и всякаква надежда Източния въпрос да се реши по мирен начин. Остава единствено военния – Русия да накаже Османската империя за нейното варварско отношение към християнските и поданици.
Добре запознат с отбранителните способности на турския аскер, Бисмарк, не се и съмнява че Русия ще има сериозни трудности във войната. Русия е едва в началото на своята военна реформа, изпитва сериозни финансови затруднения, докато Османската империя, макар също фалирала, е добре въоръжена с оръдия „Круп“. Целта на Бисмарк е Русия да спечели една трудна и скъпа, „пирова победа“, и то непременно с германска помощ.
Бъдещите събития показват, че тази прогноза се сбъдва. Войната струва на Русия точно 1 114 000 000 рубли (като трябва да имаме предвид, че държавният и бюджет за 1878 г. е бил 600 400 000 рубли).
Преди да предприема каквито и да е военни действия Русия си осигурява необходимата подкрепа от своите съюзници от „Съюза на тримата императори“. Тя получава от Германия благосклонен неутралитет, а с Австро-Унгария се провеждат тайни преговори за подялба на балканските територии след завършека на войната. Преговорите завършват с
„Будапещенската тайна конвенция„,
подписана на 15 януари 1878 г. Според текста в нея Австро-Унгария трябва да получи Босна и Херциговина, а Русия – Бесарабия. На Балканите не бива да се допуска създаването на голяма славянска държава, като вместо това се предвижда възможността Бългрия, Румелия и Албания да станат независими държави.
Това е ключовият момент, който преопределя случилото се по-късно на Берлинския конгрес разделяне на българската територия на пет части.
Една година по-късно войната е пред своя край. Руските войски напредват към Цариград, а турската армия е разбита и Високата порта моли за примирие. Примирието наистина е подписано на 30 януари в Одрин, а на 19-ти февруари (3-ти март) в курортното предградие на Цариград
Сан Стефано
е подписан и мирният договор между Русия и Османската империя. Той носи в заглавието си думата „прелиминарен“ (предварителен). И победители и победени са наясно, че след войната Русия е твърде слаба, за да го превърне в постоянен.
На същият ден – 19-ти февруари 1878 г., в своя реч пред германския Райхстаг канцлерът Бисмарк излага становището на Германия по положението на Балканите. Основните интереси на Германия са да се запази свободата на корабоплаване по река Дунав и през Босфора и Дарданелите. Що се отнася до клаузите на подписаният Санстефански договор, Бисмарк изтъква че границите на България и на другите малки балкански държави, не засягат пряко интересите на Германия толкова, че да става нужда заради това да се развалят отношенията с останалите заинтересувани страни.
Няколко дена след това Бисмарк отново заявява, че не си струва да се води нова война за по-големи или по-малки граници на България, след като самата Русия е удовлетворена и от по-малките.
С подписването на прелиминарния договор в Сан Стефано, Русия си осигурява дълготрайна и неконтролируема окупация на България. Противодействието на Австро-Унгария и Великобритания срещу Санстефанския договор обаче носи сериозен риск от повторение на Кримската война от 1853-1856 г. Изправен пред очертаващия се обединен европейски фронт срещу руските домогвания, Александър ІІ решава, че превземането на Цариград, Протоците и техния хинтерланд трябва да се отложи за „по-добри времена“ и че дотогава Русия ще трябва да се примири със съществуването на едно васално българско княжество.
Освен това царят се стреми да понамали едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на „Съюза на тримата императори“ и да потърси сближаване с Великобритания. Лондон, от своя страна, също е заинтересуван от разхлабването на блока между Петербург, Берлин и Виена.
За да се предпази от възможни неприятни изненади откъм една самостоятелна България, Александър ІІ видимо стига до извода, че за Русия е по-добре да ореже, колкото се може повече българските граници. Така се стига до тайното споразумение, подписано на 30-ти май 1878 г. от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен министър Солсбъри. Тъкмо тази спогодба предвижда България да бъде разделена на княжество в земите между Дунава и Балкана и на автономна област в земите южно от Балкана, като южната българска граница трябва да бъде достатъчно отдалечена от Бяло море.
Любопитното е, че в сравнение с Русия и Великобритания, Германия и Австро-Унгария са готови да дадат на българите много повече – според австро-унгарския външен министър Андраши и германския канцлер Бисмарк България трябва да бъде разделена на две, но южната българска държава трябва да има излаз на Бяло море, а западната граница да стига до река Вардар. Двамата държавници предвиждат автономия дори и за земите западно от Вардар. Факт е, че русите се стремят към една обширна българска територия само до момента в който са сигурни че ще я контролират изцяло. Веднага щом разбират, че тя няма да им принадлежи, те побързват да е намалят.
Абсолютно необосновано е взета изконна българска територия – Добруджа – която още е Сан Стефано е подарена на Румъния за сметка на Бесарабия, която пък Румъния отстъпва на Русия. Дори в самата Румъния негодованието от подобна размяна е голямо. Вестник „Стеанеа Романиеи“ пише по този повод: „Добруджа географски и етнографски не съставлява част от нашата територия. Бидейки от другата страна на Дунав тя остава едно продължение на България. Добруджа ще стане за в бъдеще една открита рана, един мотив за разногласия между Румъния и България. Тя ще даде място в близко бъдеще на един нов български въпрос.“ Пророчески думи.
На конгреса в Берлин,
германският канцлер Бисмарк посреща колегите си от Русия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия и Турция, и се обявява за „честен посредник“ между всички тях. На конгреса най-ожесточените полемики не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация.
Както заявява откровено Бисмарк на турските делегати: „Ако вие си въобразявате, че конгресът се е събрал заради Турция, дълбоко се заблуждавате. Сан Стефанският договор би си останал такъв, както бе изработен, ако не засягаше някои въпроси, които интересуват Европа.“
Още по показателен и коментарът на канцлера за българските интереси: „Когато решихме да свикаме конгреса през 1878 г., ние съвсем нямахме предвид интересите на България, а се ръководехме изключително от нашите интереси. За Германия няма абсолютно никакво значение дали България ще е малка или голяма. Дори в границите си от Сан Стефано тя не би представлявало никакво неудобство за нас“.
