Георги Господинов по прякора Гошо Букъра също се присети, че е бил в Рим и е видял на живо Папата. Дори подарява своя букърски роман на покойния вече Франциск. Иконичен момент за Световната литературна класика:
Папа Франциск си е отишъл, днес, на втория ден на Великден. На светъл ден, в мрачен свят. Той беше от светлата страна, благ и добър. Имах щастието да го срещна за малко. Историята е такава. Случи се да бъда на една аудиенция за 24 май. Пътувах отнякъде сам, хванах самолет от Берлин и на летището виждам един професор, теолог от Йезуитския орден, когото познавах. Накъде отиваш, пита ме той. В Рим, казвам. По каква работа? Да видя папата, отвръщам, а той се смее от сърце, ами да, да идеш в Рим и да не видиш папата…
Ама аз наистина за това отивам, казвам, даже ще Ви попитам за някакви съвети. И като повярва, професорът ми рече. Виж сега, три неща запомни. Не му целувай ръка и не изпадай в излишни ритуали, не ги обича. Второ, бъди готов на някаква ирония или шега от негова страна, ще е добронамерена, но да си знаеш. И трето, нали знаеш, че той е бил приятел с Борхес, канил го е в училището си често. (Франциск е бил учител в Буенос Айрес, както се знае.)
И така подготвен с трите съвета влязох при папата. Беше на количка, защото имаше проблем с коляното по това време. Носех му италианското издание на „Времеубежище“, подадох му го, той го взе, после ми го подаде за автограф. Аз от притеснение съвсем забравих, че вече съм му го надписал, бръкнах в джоба на сакото и си дадох сметка, че този жест може да не изглежда невинен, а и усетих леката напрегнатост на хората до него. Все едно, сетих се, че книгата е надписана, показах му, разменихме няколко думи, казах нещо за Борхес, получих папската благословия. На снимката се вижда, че съм последвал съвета и само стискам ръката му.
Но запомних това – едно лице и едно озарено присъствие, което сякаш казва „няма страшно“. Невероятно естествен човек, лице като на дете, отворено, любопитно, бяло и благо. Такъв ще го запомня.
