В един ослепително осветен, стерилен кабинет в Брюксел, окичен с графики за устойчиво развитие и портрети на бащите-основатели, седеше великият стратег Урсула фон дер Лайен. До нея, леко изпотен, стоеше върховният комисар по климатичното харакири Франс Тимерманс.
Урсула фон дер Лайен беше облечена в специално ушит костюм от рециклирани директиви, триумфално развяваше най-новото си творение: „Стратегически план за стимулиране на китайската и американската икономика чрез тактическо самоубийство на европейската индустрия“.
Планът, разработен в тясно сътрудничество с великия ум на еврокомисаря по вътрешния пазар Тиери Бретон, е гениално прост. Той е базиран на няколко основополагащи, почти свещени директиви:
Директива 2035/EC „Fit for 55 and Ready for Collapse“: С тази директива се забраняват автомобилите с двигатели с вътрешно горене. Целта е да се постигне пълна въглероден неутралитет, като най-лесният начин за това е да няма никаква икономика, която да произвежда въглерод.
Регламент „Зелена сделка за червено бъдеще“: Този регламент въвежда такива чудовищни екологични такси, цени на енергията и бюрократични изисквания към всеки европейски производител, че единственият логичен ход за тях е да избягат. Буквално. Да съберат машините, инженерите, бъдещето си и да емигрират. Където и да е, стига да не е в Европа.
Антисубсидиен пакт срещу собствения бизнес: В момент, в който САЩ приеха своя „Inflation Reduction Act“ – гигантски пакет от стотици милиарди долари субсидии, за да привлекат всеки индустриалец със здрав разум на тяхна територия, отговорът на Брюксел е брилянтен: „Ние сме против субсидиите! Това нарушава свободната конкуренция!“… докато нашите конкуренти ни изяждат живи с нашите собствени фирми.
И резултатът не закъсня!
„Ауди“, един от последните динозаври на германската индустриална мощ, прочете плана и разбра. Инженерите в Инголщат се събраха, направиха няколко изчисления и стигнаха до потресаващия извод, че е по-евтино е да построиш чисто нов завод на другия край на света, в Тенеси, САЩ, отколкото да се опиташ да оцелееш в регулаторния концлагер, наречен Европейски съюз.
Новината беше посрещната с аплаузи в Брюксел.
„Великолепно!“ – извика Урсула. – „Виждате ли? Нашата стратегия работи! Ние успешно насърчаваме американската икономика! Скоро ще започнем да внасяме американски „Ауди“-та, направени в САЩ, но вече с начислени наши собствени, убийствени европейски мита! Това е гениално! Така ще се преборим и с търговския дефицит!“
Тиери Бретон добави, докато подписваше нова директива за кривината на брюкселските зелки:
„Това е само началото! Следващата ни цел е да убедим и Airbus да започнат да сглобяват самолетите си в Китай. Представете си логистичния триумф! И екологичния отпечатък! Ще е великолепно!“
Междувременно, някъде в един тих кабинет в Мюнхен, един старши инженер от BMW седи и пише писмо до внука си. „Скъпи Ханс,“ пише той, „запомни едно от дядо си. Никога не се опитвай да се бориш с идиот. Особено ако идиотът е приел регулация и има властта да я наложи.“
И после тихо отворил Google и написал: „Jobs, Chattanooga, Tennessee“.
На масата пред тях лежеше най-новото им творение, тяхната „Пета симфония“ на икономическата мъдрост: Директива 2035/EC/SUICIDE за пълно унищожаване на европейската автомобилна индустрия.
Урсула погали документа с нежността, с която император Калигула е галел коня си, преди да го направи сенатор.
- Франс, гениално е! — прошепна тя. Накарахме ги! Наложихме им такива въглеродни данъци, че въздухът, който дишат, вече е по-скъп от френско шампанско. Принудихме ги да произвеждат електрически коли, но едновременно с това затворихме ядрените си централи, за да няма с какво да ги зареждат!
Франс се изчерви от гордост.
- А таксите за „неустойчиви“ суровини, Урсула? Спомняш ли си? Накарахме ги да плащат наказателна такса за стоманата, но субсидираме вноса на същата стомана от Китай, където я произвеждат, като горят гуми! Чиста поезия!
– И сега… сега reap the whirlwind! Жънем плодовете на нашия труд! — Урсула вдигна тържествуващо вестник „Ханделсблат“. — Виж! „Ауди“ ще си строи завод в САЩ! Ще инвестират милиарди… в Тенеси! Ще създадат хиляди работни места… за американците!
Двамата се спогледаха и в очите им блеснаха сълзи на триумф.
– Ние го постигнахме, Франс! Успяхме! Със серия от брилянтни, перфектно координирани, гениални малоумия, ние принудихме една от перлите на нашата индустрия да избяга на друг континент, за да оцелее!
Франс: (без да се замисля) „Сигурно е заради техния нов „Закон за намаляване на инфлацията“. Нечестно! Американците привличат нашите компании със… СТИМУЛИ! С ниски цени на енергията! С по-малко бюрокрация! Каква подлост! Каква липса на солидарност!“
УРСУЛА: (удря с юмрук по масата) „Това е недопустимо! Франс, трябва да отговорим! Незабавно!“
Франс: „Разбира се, Урсула! Вече подготвям контрамярка. Работна група ще изготви Директива за регулиране на конкурентните предимства! Ще въведем данък върху евтиния ток и такса върху „липсата на бюрокрация“!“
УРСУЛА: (успокоена) „Точно така. Браво. А сега, към по-важните въпроси. Какво казва Регламент (EU) 2026/112 за цвета на моповете за почистване в публичните сгради? Трябва да сме сигурни, че е достатъчно зелен.“
Докато двамата се задълбочават в поредния велик план за спасението на Европа, отвън звукът от изнасянето на багаж се усилва. Към камиона на Ауди се присъединяват камионите на BASF, на Siemens, на Bayer… Но никой в Брюксел не ги чува. Те са твърде заети да спасяват планетата, като убиват икономиката си.
Това не беше просто икономическо самоубийство. Беше ритуално самоубийство. Извършено с прецизност, гордост и под звуците на „Одата на радостта“. Само гений може да си направи такова харакири. И Брюксел е пълен с гении.
В това време, новината стигна и до Пекин. В една просторна зала, другарят Си се усмихна широко. Пред него стоеше доклад: още три европейски химически гиганта и един производител на соларни панели местят производството си в Китай, привлечени от ниските цени на енергията и липсата на 3000-странични регулации за формата на опаковките.
– Другари – казал той на Политбюро. Европейците са нашите най-добри стратегически партньори. Те извършват икономическо харакири с такъв ентусиазъм, че ние трябва само да стоим отстрани и да аплодираме.
А в Брюксел, церемонията завърши с химна на Европа.
Франс и Урсула гордо гледаха как от сградата на Комисията се издига бял дим – не от комин, разбира се, а от гигантски вейп с аромат на устойчиво отгледана мъгла. Европа беше спасена.
Тя вече беше толкова чиста и деиндустриализирана, че скоро щеше да се превърне в това, което винаги е мечтала да бъде: един огромен, красив безупречен музей на открито. С много добри регулации за посетителите.
Nik Ray
