Седнах в една гръцка „гирос пита“ за бързо хранене в квартала. Заведението е мъничко като площ, но хората максимално са се постарали да пресъздадат автентичната атмосфера на гръцките островни таверни.
Бели стени, имитиращи камък, типичните за гръцките островчета дървени морскосини капаци и рамки на прозорците, подът е каменна мозайка – като на тесните улички из курортните гръцки селца, столовете са „рустик стил“, дървени и боядисани в ярки цветове – точно като в таверните, масите са с дълги снежнобели покривки. В площта, която е навън, са направили дървен навес, през който са пуснали треви – точно все едно си в някоя гръцка селска къща. Вътре посудата се държи в старинно изглеждаща дървена секция и шкафове, боядисана изцяло в белия цвят на Mиконос. По ъглите има гръцки амфори, а на стените – спеицални чинии от таверните.
Музиката е гръцки плейлист, но не някакъв гаден дискотечен поп, а специално селектирани „гурме“ гръцки песни, пресъздаващи автентичния дух на меланхолична стара критска таверна, където моряците давят в узо любовни мъки.
Ядох порция солунско яуртлу. Изобилно свинско месо, сос дзадзики, домати, лук, картофи, гръцки хлебчета, препечени и окъпани в зехтин, приятно лютив сос. Порция, способна да те нахрани за часове напред.

Това го разказвам, защото цялото удоволствие ми струваше около 40% от цената на един сандвич от „Стрийт чефс“, който се консумира върху мръсните пластмасови масички и метални столчета за 15 леа от практикер, на тротоара на три метра от профучаващите коли, докато от караваната на „Стрийч чефс“ ти надуват главата с гадно техно.
Как беше рекламата на „Мастъркард“? Бутиков сандвич от каравана до улицата, консумиран върху мръсни пластмасови маси – 25 лева. Това да се чувстваш част от интелектуалния и културен елит на столицата – priceless!
Тихомир Чергов