На първо място, адаптацията на сценарий по роман не е нещо толкова лесно – това просто вади очи през 90-те минути на „Стъклената река“. Книгата на Емил Андреев има качествата да грабне читателите, но филмът по нея е почти фрагментарен, често се губят логическите връзки между сцените, появяват се персонажи без видима връзка към действието, историята проследява фабулата на романа, но не може да хване неговия сюжет.
Състои се от сцени, връзката между които човек схваща интуитивно, но зейват такива смислови празнини, каквито в хартиената „Стъклената река“ просто не съществуват. Не че романът е шедьовър на литературата, но все пак е един приемливо добър разказ, който държи в напрежение, препраща към история, теология, култура и т.н.
Подобна адаптация на сценарий по роман се получава в повечето случаи на прехода книга-филм. Когато обаче става дума за комерсиални и скъпи проекти като „Шифърът на Леонардо“ (например, не че това е типичния адаптиран към екрана роман), филмирането изглежда по-успешно – отсяват се нещата, за които няма място във филма, и се развиват онези, които ще са централни за лентата.
В „Стъклената река“ такова нещо няма – опитът да се вкара „от всичко по малко“ е повече от провал.
Въпреки всички тези съдържателни критики обаче, филмът има и своите позитивни страни – актьорската игра например. Фигурите на Стефан Вълдобрев (толкова добре влиза в ролята на еретичния свещеник, че все едно му е втора природа!), бруталният иманяр Иван Ласкин, наивният и страстен пастир Захари Бахаров, прекрасната Наталия Дончева се набиват в съзнанието и ако не беше слабата обосновка на образите им във филма, щяха да са в роли, далеч над средното ниво на българското кино.
Операторът Емил Христов, както винаги, също е на познатото високо ниво. Като се следи работата му изглежда, че с всеки следващ филм става все по-добър и по-добър и дръпва много сериозно напред в сравнение с останалите български оператори.
Станимир Трифонов обаче този път не се е справил. Преди следващия му филм ще го запомним единствено с „Изпепеляване“, който беше един от малкото филми в началото на века, които дадоха надежда за градивно развитие на българското кино.
Остава ни да чакаме реализацията на следващия проект на режисьора Трифонов.
Преди него обаче ни предстои българският блокбастър за 2010 – „Мисия Лондон“.
