Какво се случва в народната представителна плевня, където разумът капитулира, езикът се заплита, а аргументите издишат – идва плюнката. Плюнката – този жалък снаряд на безсилието, тази подвижна граница между гнева и унижението, между думите и инстинкта.
Йордан Цонев, този виден словесен фехтовчик от новото начало, този модерен гладиатор на политическата арена, реши да използва не меч, а плюнка с вкус на мента, за да свали противника си. Ако народното събрание беше цирк, Цонев щеше да е плюещата кобра. Ако беше училище – онзи палав ученик, който плюе хартиени топчета от последния чин. Но уви, това е българският парламент – място, където политическата култура не просто е мъртва, а и оплюта за всеки случай.
И все пак, плюнката не е само биологичен отпадък – тя е социален феномен. Върху нея се е градил светът на жалките диктатори, на малките души с големи кресла. Тя е политическо оръжие, използвано от тези, които се боят от истината. Тя е подписът на оскърбения простак. Тя е визитната картичка на онзи, който вече е загубил достойнство, но отказва да загуби спектакъла.
Всички нормални хора се гнусят и от Данчо Ментата, и от педала Тончев.Все пак Тончев е доста по-гаден.